Седнали в топлите стаи на своите къщи, през които някога бе минало наводнението, те с особена наслада преразказваха за стотен път отделни трогателни или трагични сцени. И колкото споменът бе по-тежък и по-мъчителен, толкова насладата от разказването бе по-голяма. Гледани през тютюневия дим или през чашка мека ракия, случките биваха често изменени от въображението и далечината, преувеличени и украсени, но никой от тях не забелязваше това и всеки би се заклел, че са били точно такива, защото всички несъзнателно участвуваха в това неволно украсяване.
Така винаги имаше по неколцина живи старци, които помнеха последното „голямо прииждане“, за което винаги можеха да говорят помежду си и да повтарят на младите, че ги няма вече нито старите нещастия, нито някогашните добрини и благослови.
Едно от най-големите наводнения, което бе станало през последните години на XVIII век, особено дълго бе помнено и преразказвано.
В това поколение, както старите по-късно разправяха, нямало нито един, който добре да си спомня за последното голямо „прииждане“. Все пак, през тия дъждовни дни всички бяха нащрек, защото знаеха, че „водата е душманин“. Опразниха най-близките до реката складове, обхождаха нощем с фенери брега и се вслушваха в бученето на водата, защото старите хора твърдяха, че по някакво особено бръмчене на водното корито можело да се познае дали наводнението ще бъде от обикновените, каквито всяка година спохождат градчето и нанасят незначителни щети, или ще бъде едно от ония, за щастие редки, които заливат и моста, и града, и отнасят всичко, което не е здраво зазидано и втемелено. На другия ден се разбра, че Дрина не приижда и през нощта градчето потъна в дълбок сън, защото хората бяха уморени от будуването и тревогата през миналата нощ. Така се случи, че водата ги измами. Тая нощ изведнъж и незапомнено придойде Рзав и червена от тиня, препречи и задръсти Дрина в устието си. Така двете реки просто се вкопчиха под градчето.
Сульо ага Османагич, един от най-богатите турци в града, имаше тогава чистокръвен алест арабски кон, много скъп и красив. Щом отбитата Дрина почна да се разлива по улиците, този алест кон взе да цвили и не млъкна, докато не събуди слугите и домакина и докато не го изведоха от обора, който бе до самата река. Така бяха събудени повечето хора в града. Под студения дъжд и бесния вятър на тъмната октомврийска нощ почна бягането и спасяването на онова, което можеше да се спаси. Полуоблечени хора газеха вода до колене, понесли на гръб събудените и разплакани деца. Добитъкът блееше уплашено. Непрекъснато се чуваше как о стълбовете на каменния мост се удрят с глух трясък дънери и пънове, които Дрина носеше от наводнените гори.
Горе на Мейдан, където водата никога и в никой случай не може да стигне, всички прозорци са осветени и мъждукащи фенери непрестанно се мяркат и пронизват мрака. Всички къщи са отворени и приемат пострадалите хора, измокрени и отчаяни, с деца или с най-необходимите вещи в ръце. И в навесите горят огньове, край които се сушат хора, дето не са могли да се поберат в къщите.
След като са сместили своята челяд по къщите — турците по турски, а християните и евреите по еврейски, — първите хора от чаршията седят един до друг в голямата приземна стая на хаджи Ристановата къща. Тук са мухтарите и кметовете на всички махали, уморени и измокрени, докато бяха будили и подслонили всички свои съграждани. Турци, християни и евреи заедно. Силата на стихията и тежестта на общото нещастие бяха сближили тия хора и бяха спуснали, поне за тая вечер, мост над яза, който дели едната вяра от другата, особено раята от турците: Сульо ага Османагич, газда Петър Богданович, Мордо Папо, поп Михайло, снажен, мълчалив, но духовит енорийски свещеник, охраненият и сериозен молла Исмет, вишеградски ходжа, и Елиас Леви, наречен хаджи Лиячо, еврейски хахамбашия, известен и далеч извън градчето заради своя здрав разсъдък и открит характер. Бяха дошли още десетина газди, общо и от трите вери. Всички са мокри, бледи, със стиснати челюсти, но на вид спокойни; седят, пушат и разговарят за това, което е направено за спасяването и което трябва още да се направи. Всеки миг влизат млади хора, от които се изцеждат потоци вода и които докладват, че всичко живо е откарано на Мейдан и зад Град и там е сместено по турските и християнски къщи и че водата долу постоянно приижда и обхваща улица след улица.
Понеже нощта преваля — а преваля бавно, сякаш е безкрайна и приижда и расте непрекъснато като водата в долината, — газдите и първенците почват да се затоплят с кафе и ракия. Създава се топъл, тесен кръг, нещо като ново съществувание, цялото от действителни неща, а самото то недействително, което не е нито онова, което е било, нито онова, което ще бъде утре; нещо като подвижен остров в потопа на времето. Разговорът се надига и укрепва и като по мълчалива уговорка променя своята насока. Избягват да говорят дори и за по-раншните наводнения, известни само по разкази, разправят други неща, които нямат връзка с водата и нещастието, което в тоя миг става.