Отчаяните хора правят отчаяни усилия да изглеждат спокойни и равнодушни, почти лекомислени. По някакво мълчаливо, суеверно споразумение и по неписани, но осветени правила на чорбаджийското достойнство и чаршийския ред, които господствуват от старо време, всеки смяташе за свое задължение да положи усилия и в тоя миг поне привидно да прикрие своите грижи и страхове и пред лицето на нещастието, против което не може да се направи нищо, да говори с шеговит тон за далечни неща.
Но точно когато хората почнаха да се успокояват в разговора, да намират за миг забрава и чрез оня отдих и сила, която утре ще им бъде така потребна, дойдоха някои и доведоха Коста Баранац. Този още млад газда беше съвсем мокър, изкалян до колене и разпасан. Смутен от светлината и от многото хора, той като в сън гледаше към краката си и с цяла длан бършеше водата от своето лице. Сториха му място и му предложиха ракия, която той не успяваше да принесе до устните си. Трепереше с цялото си тяло. Мина шепот, че искал да скочи в тъмната стихия, която сега минаваше по песъчливия бряг точно на онова място, дето преди това бяха неговите хамбари и изби с каци.
Той беше млад човек, пришелец, който бе доведен преди двайсетина години като чирак в градчето и тук по-късно се призети в една добра къща и бързо забогатя. Селски син, който през последните години чрез смели и безогледни действия неочаквано забогатя и изведнъж надмина много господарски къщи, той не бе навикнал да губи, нито умееше да понася нещастие. И тази есен бе закупил големи количества сливи и орехи, далече над своите действителни възможности, защото разчиташе, че през зимата той ще определя цените и на сухите сливи, и на орехите, и така ще се разплати и ще спечели, както му се бе удало миналата година. Сега беше опропастен.
Трябваше пак да мине известно време, за да се изтрие впечатлението, което остави у всички видът на този пропаднал човек. Защото всички, кой повече, кой по-малко, бяха засегнати от наводнението и само от вродено приличие се владееха по-добре от тоя нов богаташ.
Най-старите и най-видните хора обърнаха пак разговора към невинни неща. Започнаха дълги приказки за старо време, без каквато и да било връзка с нещастието, което ги бе докарало тук и ги заобикаляше от всички страни.
Пиеха греяна ракия. В приказките изникваха ненадейно чудни образи от минали времена, спомени за градски особняци и различни смешни и необикновени случки. Поп Михайло и хаджи Лиячо бяха най-първи. А когато разговорът неволно пак опираше до предишните „прииждания“, споменаваха само онова, което бе леко и смешно или поне такова изглеждаше след толкова години, сякаш така баеха и се противяха на наводнението. Разказваха за поп Йован, който някога бил енорийски свещеник тук и за когото енориашите говорели, че бил добър като човек, но нямал „себаплия ръка“ и че молитвите му много-много не се приемали от бога.
По време на летните суши, които често унищожавали цялата реколта, поп Йован винаги, но напразно устройвал литии и четял молитви за дъжд, защото след това почвала още по-голяма суша и жега. А когато есента след едно такова сушаво лято Дрина почнала да приижда и да застрашава с общо наводнение, поп Йован излязъл на брега, събрал хората и почнал да чете молитва, та дъждът да спре и водата да се отдръпне. Тогава някой си Йокич, пияница и безделник, като смятал, че обикновено бог изпраща обратното на онова, за което се моли поп Йован, извикал високо:
— Недей тая, дядо попе, а оная, лятната, дъждовната, че дано помогне водата да пресъхне.
Пълният и охранен Исмет ефенди пък разправя за своите предшественици и тяхната борба с наводненията. Така при едно отдавнашно наводнение излезли двама вишеградски ходжи да четат молитви против тая напаст. Единият ходжа имал къща в долната част на града, която била застрашена от наводнението, а другият — на високия баир, където водата не можела да стигне. Най-напред чел молитва ходжата от баира, но водата никак не спаднала. Тогава един бял циганин, чиято къща вече подгизвала от водата, извикал: