— Ама, хора, дайте оня ходжа, от чаршията, чиято къща е под водата като нашите. Зер не виждате, че тоя от баира чете с половин сърце?
Хаджи Лиячо, румен и засмян, с буйни бели къдри, които надничат изпод необикновено плиткия му фес, се смее на всичко това и подвиква на попа и ходжата:
— Не споменавайте много молитвите за наводнение, защото може тези хора да се сетят и да ни накарат и тримата в тоя проливен дъжд да четем молитви и да връщаме водата.
И така се редяха приказки, които сами по себе си бяха незначителни и за другите неразбираеми, а само за тях и за тяхното поколение можеха да имат някакво значение; все някакви невинни, но за тях познати и близки спомени за неповторимия, хубав и тежък живот на града; всичко това е отдавна променено, в най-тясна връзка с тях, но все пак далеч от сегашната нощна драма, която ги е събрала в тоя фантастичен кръг.
Така първите хора, калени и от детинство навикнали на всякакъв вид премеждия, надвиваха нощта на „голямото прииждане“ и като намираха в себе си сили привидно да се шегуват в очите на нещастието, което ги връхлиташе, залъгваха бедата, която не можеха да избягнат.
Но в душата си всички са сериозно загрижени и под тия шеги и тоя смях за неволята, като под маска, всеки прехвърля през ума си тежки мисли, и непрестанно се вслушва в рева на водата и вятъра долу в града, дето е останало всичко, което те притежават. А на другата сутрин, след така прекараната нощ, можеха да видят от Мейдан своите залети къщи в равното, някои до половината, а други до самия покрив. Тогава за пръв и последен път в живота си виждаха града без моста. Равнището на водата се бе издигнало на цели десет метра, така че широките и високи сводове на моста бяха запушени, водата го преливаше и го закриваше съвсем. Само издигнатото място, дето е капията, стърчеше над равната повърхност на мътното течение и когато водата го преливаше, образуваше малък водопад.
А два дни по-късно водата изведнъж спадна, небето се разведри и грейна слънце, топло и щедро, каквото може да бъде само през някои октомврийски дни в тоя питомен край. В тоя хубав ден градът изглеждаше страшен и тъжен. Циганските и бедняшките къщи край брега бяха килнати по посока на течението, много от тях бяха без покриви, варта и глината им бяха опадали, показваше се черният плет от върбови пръти, та изглеждаха като скелети. В разградените дворища на градските къщи зееха широко разтворени пролуки; на всяка от тях една линия от червена тиня показваше докъде е била залята. Много бараки бяха отнесени, плетените хамбари — обърнати. В ниските дюкяни имаше тиня до колене и в тая тиня се търкаляше цялата стока, която не бяха могли да изнесат навреме. По улиците се бяха заклещили цели дървета, които водата бе докарала отнякъде, и подути трупове на удавен добитък.
Това беше тяхното градче, в което сега трябваше да слязат и да продължат живота. А между премитите по такъв начин брегове, над водата, която шумно се валяше все още мътна и буйна, стоеше мостът, бял и непроменен на слънцето. Водата стигаше до средата на стълбовете и мостът изглеждаше като нагазил в някоя друга, по-дълбока река от оная, която обикновено тече под него. На повърхността до оградата имаше купища наслоена тиня, която сега съхнеше и се пукаше на слънцето, а на капията се бе запряла и наслагала цяла грамада от дребни клонки и речна утайка, но всичко това ни най-малко не променяше външния вид на моста, който единствен бе прекарал наводнението без повреда и бе изплувал от него непроменен.
Веднага всичко в града се хвърли в работа и печалба, за да навакса щетите, и никой нямаше време да съди за смисъла и значението на непобедимия мост, но докато вършеха своята работа в тоя нещастен град, в който водата без изключение всичко бе ощетила или поне променила, всеки знаеше, че в техния живот има нещо, което преодолява всяка стихия и което поради странната хармония на своята външност и невидимата, мъдра сила на своите основи излиза ненакърнено и непроменено от всяко премеждие.
Зимата, която настъпи, бе тежка. Всичко, което беше подредено по дворищата и в плетените хамбари: дърва, жито, сено, беше отвлечено; трябваше да се поправят къщите, оборите и оградите и да се търси на вересия нова стока вместо оная, която бе унищожена по складовете и дюкяните. Коста Баранац, който бе пострадал най-много поради прекомерно дръзката си спекула със сливите, не преживя зимата — умря човекът от срам и мъка. Остави дребни деца сираци и неголяма, но разпръсната вересия по всички села. Остана споменът за него като за човек, който се хвърля над силите си.