Но още през следващото лято споменът за голямото наводнение почна да минава в паметта на старите хора, дето щеше да живее още дълго, а младежите седяха с песни и разговори на бялата гладка капия над водата, която течеше дълбоко под тях и със своя шум допълваше песента им. Забравата лекува всичко, а песента е най-добрият начин за забрава, защото в нея човек си спомня само онова, което обича.
Така на капията, между небето и земята, реката и бърдата, поколение след поколение се учеше да не тъжи прекомерно по онова, което мътната вода отнася. Тук у тях проникваше несъзнателната философия на градчето; че животът е неразбираемо чудо, защото непрестанно се изразходва и разхищава, но все пак трае и се държи здраво „както мостът на Дрина“.
VI
Освен наводненията над моста и неговата капия идваха и други беди; носеше ги развоят на събитията и ходът на човешките стълкновения. Но те още по-малко можеха да му напакостят или трайно да променят нещо на него.
В началото на миналия век в Сърбия се вдигна бунт. Това градче на самата граница между Босна и Сърбия всякога е било в непосредствена връзка и постоянен досег с всичко, което ставаше в Сърбия, сраснало се беше с нея като „нокът с месо“. Нищо, което ставаше във вишеградския край — неплодородие, болест, зулум или бунт, не можеше да бъде безразлично на хората от ужичката нахия и обратно. Само в началото работата изглеждаше далечна и незначителна; далечна, защото се разиграваше някъде по другия край на белградския пашалък; незначителна, защото слуховете за бунтове не бяха някаква новост. Откак беше царството, имаше и такива неща, защото няма власт без бунтове и завери, както няма имане без грижи и загуби. Но с време бунтът в Сърбия почна все повече да засяга живота на целия босненски пашалък и особено живота на градчето, което беше на един час път от границата.
Колкото стълкновението в Сърбия се разширяваше, толкова повече от босненските турци се искаше да дават хора за войската и да помагат за нейното стъкмяване и снабдяване. Голяма част от войските и обоза, които се изпращаха в Сърбия, минаваха през градчето. Това носеше със себе си и разноски, и несгоди както за турците, така особено за сърбите, които бяха подозирани, гонени и глобявани през тия години повече от когато и да било преди. Най-после, едно лято, бунтът се спусна и по тия краища. Като заобиколиха Ужице, въстаниците стигнаха на два часа път от градчето. Тук, във Велетово, разрушиха с топ Лутвибейовата кула, а в Црънчичи запалиха турски къщи.
В градчето имаше и турци, и сърби, които твърдяха, че със собствените си уши са чули тътена на „Карагеоргиевия топ“. (Разбира се, с напълно противоположни чувства.) Но въпреки че би могло да се спори дали ехото на сръбския въстанически топ се е чуло в градчето, защото човек често мисли, че чува онова, от което се бои или на което се надява, не можеше да има съмнение в огньовете, които въстаниците наклаждаха нощем на Панос, стръмното и голо било между Велетово и Гостиля, дето усамотените големи борове могат да се преброят от градчето с просто око. И турците, и сърбите ги виждаха добре и поглеждаха внимателно, макар и едните, и другите да се правеха, че не ги забелязват. От затъмнените прозорци или от мрака на гъстите градини и едните, и другите следяха тяхното запалване, движение и загасване. (Нашите жени се кръстеха в мрака и плачеха от неразбираемо разнежване, а в сълзите им въстаническите огньове се чупеха като ония призрачни пламъци, които някога падали върху гроба на Радисав и които техните прабаби близо преди три века също така през сълзи съзираха от същия този Мейдан.)
Тия трептящи и различни по големина огньове, пръснати върху тъмния фон на лятната нощ, дето небето се слива с планината, изглеждаха на сърбите като ново съзвездие, в което те жадно разчитаха смели предсказания и с трепет гадаеха съдбата и събитията, които идваха. За турците това бяха първите талази на някакво огнено море, което се шири някъде из Сърбия и което, ето, залива и планинските била над градчето. През тия летни нощи желанията и молитвите и на едните, и на другите се въртяха около тези огньове, само че в противоположни посоки. Сърбите молеха бога тоя спасителен пламък, еднакъв с оня, който те винаги са носили и грижливо криели в душата си, да обхване и отсамните бърда, а турците молеха да го спре, намали и угаси, за да се осуетят размирническите намерения на неверниците и отново да настане старият ред и добрият мир на правата вяра. Нощите тогава бяха изпълнени с предпазливо и страстно шушукане, през тях минаваха невидимите вълни на най-смели желания и мечти, на най-невероятни помисли и планове и се кръстосваха, надвиваха и разпадаха в синята тъма над градчето. А сутринта, щом съмнеше, и турци, и сърби отиваха на работа, срещаха се с угаснали и безизразни лица, поздравяваха се и разговаряха с ония стотина обикновени думи на чаршийска учтивост, които открай време обикаляха из градчето, прехвърляха се като фалшива монета от един на друг и все пак осъществяваха и улесняваха връзката.