Старецът идваше по пътя от Рогатица и за свое нещастие бе първият пътник в деня, когато чардакът бе завършен и в него бе настанена първата стража. Наистина дойде не навреме, още не беше се съмнало добре, и носеше пред себе си, както се носи запалена свещ, някаква дебела тояга, цялата нашарена с чудни знаци и букви. Чардакът го глътна като паяк муха. Разпитваха го кратко. Искаха да каже кой е, какъв е и отгде е и да обясни шарките и буквите на тоягата, а той отговаряше и на това, което не го питаха, свободно и открито, сякаш говореше пред истински божи съд, а не пред зли турци. Каза, че е никой и нищо; пътник на земята, минувач в това преходно време, сянка на слънцето, но своите кратки и малобройни дни прекарва в молитви и ходи от манастир на манастир, докато не посети всички свети и богоугодни места и гробове на сръбските царе и велможи. А образите и буквите по тоягата му означават отделни времена на сръбска свобода и величие, минали и бъдещи. Защото, каза старецът, като се усмихваше с кротка, стеснителна усмивка, времето за възкресението е наближило и ако се съди по онова, което се чете в книгите и може да се види на земята и небесата, съвсем е близо. Възкръсва царството, изкупено с изкушения и основано на правда.
— Зная, че не ви е приятно да чуете това, господари, и че не би трябвало да говоря тия неща пред вас, но вие ме спряхте и искате да ви кажа цялата истина, та няма как. Бог е истина, а бог е един! А сега, моля ви се, пуснете ме да вървя, че трябва още днес да стигна в Баня, в манастира „Света Троица“.
Преводачът Шефко напразно се мъчеше със своите оскъдни знания да намери на турски изрази за абстрактните думи. Командирът на стражата, болнав анадолец, още сънен, слушаше неясните и несвързани думи на преводача и от време на време хвърляше поглед към стареца, който без страх и лоши помисли го гледаше и потвърждаваше с очи, че всичко е така, както го казва преводачът, макар че не знаеше дума турски. Някъде в съзнанието на командира ставаше ясно, че това е някакъв смахнат гяурски дервиш, добродушен и безопасен луд. И в чудната тояга на стареца, която веднага пресякоха на няколко места, мислейки, че е куха и в нея са скрити писма, не намериха нищо. Но в превода на Шефко думите на стареца изглеждаха съмнителни, миришеха на политика и опасни намерения. Ако зависеше от него, командирът би пуснал тоя сиромах и глупак да си върви по пътя, но тук са се събрали и останалите войници, и градската стража и слушат разпита. Тук е и неговият наредник Тахир, един горделив и подъл злосторник, който вече няколко пъти го е клеветил пред началника и го е обвинявал в недостатъчно внимание и строгост. Пък и тоя Шефко, който при превода явно извърта думите така, както би било най-лошо за обърканата старческа глава, и който обича да души и долага и когато няма нищо, може да каже или потвърди лоша дума. Тук са и ония градски турци, доброволците, които мрачно и важно обикалят града, хващат съмнителни пътници и се бъркат без нужда в неговата служебна работа. Всичко се е събрало тук. И всички през тия дни са като пияни от някаква мъка, от желание да наказват и отмъщават и да убиват оногова, когото могат, щом не могат да убият оногова, когото искат. Той не ги разбира и не ги одобрява, но вижда как всички са се настървили още първата сутрин чардакът да вземе своята жертва и се бои, че ако се възпротиви, сам може да пострада от тяхната пияна мъка. Мисълта, че може да има неприятности заради тоя луд старец, му се виждаше непоносима. А със своите приказки за сръбско царство старецът и без това нима да отиде далеко между турците от тоя край, които тия дни са забръмчали като кошер. Нека го носи мътната вода, както го е понесла.
Току-що старецът бе вързан и командирът се готвеше да отиде в града, за да не гледа неговото погубване, появиха се заптиета и някакви турци, които водеха едно бедно облечено сръбско момче. Дрехите му бяга окъсани, а лицето и ръцете изподраскани. Той беше някой си Миле, самотен сиромах от Леска, който работеше в една воденица в Осойница. Може да имаше най-много деветнайсет години, беше здрав, едър и пълнокръвен.
Сутринта преди изгрев-слънце Миле насипа ечемик, пусна големия воденичен яз и излезе в една горичка над воденицата да насече дърва. Замахваше и поваляше като сламки крехките елхови клони. Радваше се на свежестта и лекотата, с която пада дървото под брадвата. Мили му бяха неговите собствени движения. Но брадвата бе остра, а тънкото дърво премного слабо за силата му. Нещо се надигаше у него и го караше да се провиква при всяко движение. Тези викове все повече се настигаха и свързваха. И Миле, който като всички лещани нямаше слух и не можеше да пее, пееше и ревеше в гъстата усойна местност. Без да мисли за нещо, забравил где се намира, той пееше онова, което бе чул другите да пеят.