Но когато беше до работа, Хайрудин ставаше подвижен и изпълнителен до най-дребното. Не обичаше никой да се бърка в работата му. А това се случваше все по-често, защото бунтът вземаше все по-голям размах. Когато въстаниците запалиха селата над града, озлоблението сред турците мина мярката. Не само всички хващаха въстаници, шпиони или хора, които минаваха за такива, и ги докарваха при командира на моста, но в своето озлобление искаха да се месят и в изпълнението на наказанията.
Тук един ден осъмна и главата на вишеградския свещеник, същия онзи поп Михайло, който намираше сили да се шегува с ходжата по време на „голямото прииждане“. В общия гняв срещу сърбите той бе невинно погубен, а циганчетата поставиха цигара в мъртвата му уста.
Това бяха неща, които Хайрудин остро осъждаше и осуетяваше, когато може.
А когато дебелият анадолец неочаквано умря от синята пришка, новият палач, наистина много по-несръчен, продължи неговата работа още някоя година и докато въстанието в Сърбия не стихна, на капията винаги стърчаха по една-две отсечени глави. Хората, които в такива времена бързо закоравяват и затъпяват, така свикнаха с това, че преминаваха равнодушно, без да се обръщат към главите, и не забелязваха веднага, когато престанаха да ги излагат.
А когато положението в Сърбия и на границата се умири, чардакът изгуби важност и смисъл. Но стражата продължаваше да спи в него, макар че минаването през моста отдавна бе свободно и без надзор. Във всяка войска нещата се менят бавно, а в турската по-бавно, отколкото във всяка друга. И това би си останало така, един бог знае докога, ако една нощ не бе избухнал пожар от забравена свещ. Направеният от дъски чардак, още напечен от дневната жега, изгоря до основите, т.е. до каменните плочи на моста и капията.
Уплашените хора от градчето наблюдаваха огромните пламъци, които ярко осветяваха не само белия мост, но и околните ридове и се отразяваха в немирни червени отблясъци по повърхността на реката. А когато дойде утрото, мостът осъмна в своя някогашен първоначален вид, освободен от тромавата дървена пристройка, която години наред скриваше неговата капия. Белите плочи бяха обгорени и опушени, но дъждовете и снегът бързо ги измиха. Така от чардака и кървавите събития, които бяха свързани с него, не остана друга следа освен няколко тежки спомена, които все повече бледнееха и изчезваха заедно с онова поколение, и една дъбова греда, която не изгоря, тъй като беше вградена в стълбището на капията.
А за града капията пак стана онова, което открай време беше. На лявата й тераса откъм града кафеджията пак запали мангала и нареди своите такъми. Повредена бе само чешмата, смазана беше оная змейова глава, из която течеше вода. Хората пак почнаха да се спират на софата и да прекарват времето в разговори, в работа или ленива отпуснатост. През летните нощи тук пееха младежи на групи или седяха самотни, като потискаха своята любовна мъка или онова непреодолимо болезнено желание за заминаване и далечина, за велики дела и необикновени преживявания, което често измъчва младите хора в ограничена среда. А след двадесетина години тук вече пееше и се шегуваше ново поколение, което не бе запомнило нескопосното туловище на дървения чардак, нито глухите викове на стражата, дето спираше пътниците, нито Хайрудин, нито изложените глави, които той отсичаше с пословична сръчност. Само старите жени, като гонеха дечурлигата, които им крадяха прасковите, още се провикваха със своите високи и люти клетви:
— Да даде бог Хайрудин да ти среше перчема! На капията да те познае майка ти!
Но момчетата, които бягаха през плетовете, не можеха да разберат истинския смисъл на тия клетви. Знаеха, разбира се, че те не означават нищо хубаво и добро.
Така се подновяваха поколенията край моста, а той отърсваше от себе си като прах всички следи, които оставяха по него преходните човешки страсти или нужди, и оставаше след всичко това непроменен и непроменлив.
VII
Минаваше времето над моста и градчето с години, с десетки години. Настъпиха ония няколко десетилетия от средата на деветнадесето столетие, през които турското царство догаряше в тиха треска. Измервани с окото на съвременника, тези години изглеждаха относително мирни и щастливи, макар и в тях да имаше поводи за грижи и страхове, макар да връхлитаха и суши, и наводнения, и опасни зарази, и тревожни събития от всякакъв вид. Само че всичко това ставаше бавно, постепенно, с кратковременни гърчове между дълги затишия.