Границата между двата пашалъка, босненския и белградския, която минаваше над самото градче, през тия години почна все по-остро да се очертава и да получава вид и значение на държавна граница. А това променяше живота в целия край, дори и в градчето, влияеше на търговията, на съобщенията, на общото настроение на хората и отношенията между турци и сърби.
Старите турци се мръщеха, мигаха недоверчиво, сякаш искаха да пропъдят неприятно видение, сърдеха се, заплашваха, уговаряха, а след това с месеци забравяха нещата, докато неприятната действителност не ги подсетеше пак за това и не ги разтревожеше отново.
Така един пролетен ден един велетовски турчин, отгоре, от границата, седи на капията и възбудено разказва на събраните по-първи турци какво се е случило тия дни във Велетово.
Веднъж през зимата, разказваше велетовецът, над тяхното село дошъл чак от Арил страшният руянски сердар Йован Мичич с въоръжени хора и взел да оглежда и мери границата. Когато го запитали какво е наумил и какво прави тук, той отговорил дръзко, че никому няма да дава сметка, а най-малко на босненските потурнаци, но ако много искат да знаят, казал, пратил го бил коджа Милош да огледа къде ще мине границата и докъде ще захване Сърбия.
— Мислехме си — продължава велетовецът, — пиян влах, що не знае какво говори, а ние отдавна си го знаем какъв хайдутин и поганец е. Оставяме го и го забравяме. Но не минаха и два месеца и той пак дойде с цяла рота Милошеви сеймени и с царския мюбашир, мек и бледен стамболия. Не вярваме на очите си. Но мюбаширът ни потвърди всичко. Навежда очи от срам, но потвърждава. Така е, казва, от царския девлет е наредено Милош да управлява Сърбия за султаново здраве и да се тегли границата, та да се знае докъде стига управата му. Когато мюбашировите хора вземат да забиват колове по билото на Тетребица, Мичич мине и само скубе колчетата и мърмори след тях. Бесен влах (кучета му яли месата!), скача пред очите на мюбашира и му вика като на по-млад и го заплашва. Не е, казва, това границата; границата определиха султанът и руският цар и дадоха за това ферман на „княз“ Милош, тя сега върви от Лим направо към вишеградския мост и оттам нататък по Дрина; така че всичко това е Сърбия. Пък и това е, казва, само за някое време, защото после ще трябва да се мести по-нататък. Мюбаширът едва го успокои и там, над Велетово, туриха граница. И така остана поне засега. Само че оттогава у нас влезе безпокойство и страх някакъв, та не знаем нито какво да правим, ни къде да се денем. Разговаряхме с ужичани, но и те не знаят какво ще става и накъде отива това. А старият хаджи Зуко, който два пъти е ходил на Каябето и има над деветдесет години, казва, че няма да мине и един човешки живот, и границата ще отиде чак на Карадениз, на петнайсет дни път оттук.
Слушат по-първите вишеградски турци велетовеца. Наглед са спокойни, но в себе си са потресени и смутени. При неговите думи се раздвижват, без да искат, и се хващат с ръка за каменното седалище, сякаш някакво мощно, но невидимо течение бие отнякъде и помръдва моста под тях. Като се овладяват, те намират думи, с които омаловажават и принизяват значението на това събитие.
Те не обичат неприятните вести, нито тежки мисли, нито сериозните и грижовни разговори на капията, но и сами виждат, че това не мирише на добро; нито могат да отрекат онова, което велетовецът разправя, нито знаят как точно да го успокоят и утешат. Затуй едва изчакват селянинът да се завърне в своето високо Велетово заедно с неприятните вести, които е донесъл. Разбира се, с това грижата няма да стане по-малка, но ще се махне оттук. А когато човекът наистина си отиде, те бяха щастливи, че могат да се върнат към своите навици и да продължат да седят спокойно на капията, без тия разговори, от които животът става немил на човека и бъдещето му страшно, оставяйки времето да смекчи и намали тежестта на събитията, които се валяха зад ридовете.
И времето вършеше своето. Животът течеше наглед непроменен. Изминаха повече от тридесет години след тоя разговор на капията. Но колчетата, които царският мюбашир и руянският сердар бяха забили по границата, пуснаха корен, хванаха се и родиха късен, но за турците горчив плод: турците трябваше да напуснат и последните крепости в Сърбия. И един летен ден тъжна процесия бежанци от Ужице придойде на вишеградския мост.
Бяха ония топли дни с дълго приятно здрачаване на капията, когато турците от чаршията изпълват двете тераси над водата. В такива дни бостанът се носи тук с кошове. Узрелите пъпеши и дини се изстудяват цял ден, а надвечер почиващите хора ги купуват и ядат на софата. Обикновено двама се обзалагат дали динята вътре ще излезе червена или жълта. Тогава я разрязват и онзи, който губи, я плаща, а всички заедно я ядат в разговор и гръмогласни шеги.