От каменните плочи още струи дневна жега, а от водата вече лъха хладинка заедно със здрача. Реката блести по средата, а е засенчена и тъмнозелена край бреговете, под върбите и ракитака. Всички хълмове наоколо са румени от слънчевия залез, само че едни по-ярко, а други едва видимо. Зад тях, в цялата югозападна половина на амфитеатъра, който се открива пред погледа от капията, летни облаци, които непрестанно менят своя цвят. Тия облаци са една от великолепните гледки, които капията предлага лете. Щом денят заякне и слънцето отскочи, те се появяват иззад планините като гъсти, бели, сребристи и сиви маси, като фантастични земи, неправилни и многобройни куполи на разкошни сгради. И щом стигнат известна големина, те остават така през целия ден, неподвижни и тежки над напечените от слънцето височини край града. И турците, които в такива привечери седят на капията, имат постоянно пред очи тези облаци като бели копринени царски шатри, които извикват във въображението им образи и сцени от незнайни походи и войни и картини от някаква чудна неизмерима сила и разкош. Щом мракът угаси или разпръсне тия летни облаци около градчето, на небето се откриват нови магии от звезди и месечина.
Никога чудната и неповторима хубост на капията не може да се почувствува по-добре, отколкото през тия летни дни, в тоя час. Човек стои на нея като на вълшебна люлка: и над земята минава, и по водата плува, и в простора лети, и пак е здраво и сигурно свързан с града и със своята бяла къща тук, на склона, с градината и сливака около нея. На кафе и тютюн, голям брой скромни тукашни граждани, които нямат нищо друго, освен тези къщи и няколко дюкяна в чаршията, чувствуват в такива часове цялото богатство на света и безпределността на божиите дарове. Всичко това може да даде на хората и да го дава с векове една постройка, когато е хубава и здрава, замислена в добър час, поставена на истинското й място и успешно завършена.
И сега е такава привечер; изпълнена е с разговори, смях и шеги, които гражданите разменят помежду си или подхвърлят към минувачите.
Най-буйни и най-шумни шеги се пускат край един нисък, набит млад човек с чудна външност. Това е Салко Чоркан.
Чоркан е син на циганка и някакъв войник или офицер анадолец, който някога служеше в градчето, но го напусна още преди да му се роди тоя нежелан потомък. Скоро умря и майката, та детето израсна без никакъв близък. Хранеше го цялото градче; беше на всички и на никого. Прислужваше по дюкяните и къщите, извършваше работи, които никой не искаше да върши, чистеше канали и нужници и заравяше всичко, което умре или водата довлича. Никога не бе имал своя къща, нито семейно име, нито определено занятие. Ядеше, гдето свърне, на крак или пътем, спеше по таваните, обличаше се в шарени дрипи, които му даваха хората. Още от детинство бе изгубил лявото си око. Странен, добродушен, веселяк и пияница, той служеше на гражданите за шеги и присмех така, както и за работа.
Около Чоркан са се събрали неколцина младежи, търговски синове, смеят се и си правят с него груби шеги.
Въздухът мирише на зрял бостан и печено кафе. От големите каменни плочи, още топли от дневната жега, напръскани с вода и добре пометени, се вдига, топличък и ароматен, чудният дъх на капията, който заразява с безгрижие и унася в безволни мечти.
Миг между деня и нощта. Слънцето е залязло, но още не се е показала голямата звезда над Молевник. В такъв момент, когато и най-обикновените неща могат да се сторят видения, пълни с величие, страх и особено значение, на моста се появиха първите ужички бежанци.
Повечето мъже вървяха пеша, прашни и унили, а на дребни кончета се клатеха увити и забулени жени или невръстни деца, завързани между денкове или сандъци. По някой по-виден човек язди хубав кон, но с такъв погребален вървеж и наведена глава, че още по-силно изразява нещастието, което ги е докарало тук. Има и такива, които на връвчица водят коза. Някой носи агне в прегръдките си. Всички мълчат, дори и децата не плачат. Чуват се само тропотът на конските копита и човешките стъпки и еднообразното дрънчене на бакърените и дървени предмети върху претоварените коне.
Появата на тия уморени и разсипани хора изгаси мигом оживлението на капията. По-старите останаха по каменните пейки. Младите наставаха и направиха от двете страни на капията жива стена; между тях минаваше върволицата. Някои граждани само съчувствено гледаха бежанците и мълчаха, други им казваха мерхаба и се опитваха да ги спрат и почерпят с нещо, но те дори не поглеждаха предлаганите неща и едва отговаряха на поздравите. Само бързаха да стигнат по светло за нощуване на Околища.