Бяха всичко към сто и двайсет семейства. Повече от сто семейства отиваха в Сараево, гдето имало изгледи да бъдат настанени, а петнайсетина оставаха в градчето; повечето от тях имаха тук по някой свой.
Един-единствен от тия уморени хора, наглед сиромах, самотен човек, спря за миг на капията, напи се доволно с вода и прие предложената цигара. Беше целият бял от праха на пътя, очите му блестяха като в треска, а погледът му не можеше да спре на едно място. Като изпускаше с наслада дима, той въртеше наоколо пламнал, неприятен поглед, без да отговаря на боязливите и учтиви запитвания на отделни хора. Само изтри дългите си мустаци, благодари кратко и с горчивина, която умората и чувството за изоставеност оставят у човека, промърмори няколко думи, като гледаше едновременно всички с очи, които нищо не виждат.
— Вие си стоите тук на теферич и не знаете какво става зад Станишевци. Ето, ние побягнахме в турска земя, но къде ще бягате вие заедно с нас, когато и на това му дойде ред? Никой не знае, нито пък някой от вас мисли за това.
Човекът изведнъж престана да говори. Това, което каза, беше и много за безгрижните до преди малко хора, и малко за неговото огорчение, което не го оставяше нито да мълчи, нито да се изрази ясно. И той сам прекъсна неприятното мълчание, като се сбогува с благодарност и избърза да настигне върволицата. Всички взеха да изказват високо след него добри пожелания.
Цялата тая вечер над капията висна тежко настроение. Всички са мрачни и мълчаливи. И самият Чоркан седи ням и неподвижен на едно от каменните стъпала. Около него са разхвърляни кори от дините, които е изял при обзалагането. Потиснат е и тъжен, с наведен поглед и унесен, сякаш не вижда камъка пред себе си, а някаква далечина, която едва прозира. Хората почнаха да се разотиват по-рано от обикновено.
Но още на другия ден всичко е по старому, защото вишеградчани не обичат да помнят злото и не държат да имат грижи предварително; в кръвта им е залегнало съзнанието, че истинският живот е в покоя и би било глупаво и напразно човек да мъти редките случаи на затишие и да търси някакъв друг, по-траен, по-постоянен живот, какъвто не съществува.
През тия двайсет и пет години от средата на XIX век в Сараево на два пъти мори чума и веднъж холера. При тия случаи градчето се придържаше в напътствията, които според традицията още Мохамед бил дал на своите правоверни за държане в случай на епидемия: „Докато болестта върлува в едно място, не отивайте там, защото може да се заразите, а ако сте в място, гдето върлува болестта, не го напускайте, защото може да заразите другите.“ Но тъй като хората не се придържат и към най-спасителните напътствия, дори и когато идват от божи пратеник, ако не са принудени от „силата на властта“, в случай на „мор“ държавата ограничаваше или напълно преустановяваше пътническите и пощенски съобщения. Тогава животът на капията се променяше. Нямаше граждани, работни или безделници, замислени или развеселени, а на безлюдната софа отново идваше, както по време на бунтове и войни, стража от няколко заптиета. Те спираха пътниците, които идваха от Сараево, и ги връщаха с размахване на пушки и викове назад. Поемаха пощата от конниците, но с всички предпазни мерки. Тогава на капията палеха малък огън от „миризливо дърво“, което изпускаше обилен бял дим. Заптиетата подхващаха с клещи всяко писмо и го окадяваха на дима. Чак след това обеззаразените писма се отправяха нататък. Стока изобщо не се приемаше. Но главната грижа не бяха писмата, а живите хора. Всеки ден идваха по неколцина пътници, търговци, пратеници, скитници. До самия прелаз на моста ги причаква заптието и отдалече дава знак с ръка, че по-нататък не може да се върви. Пътникът спира, но почва да преговаря, да се оправдава и да обяснява своя случай. И всеки смята, че е крайно необходимо да го пуснат в града, и всеки уверява, че е здрав като дрян и няма никаква връзка с холерата, която е — „далеко да е хубавата й къща“ — там, негде в Сараево. С тия обяснения пътниците малко по малко стигат до средата на моста и се промъкват до капията. Тук се намесват в разговора и останалите заптиета и както разговарят на разстояние от няколко крачки, всички викат и ръкомахат. А викат и затова, защото, докато стоят по цял ден на капията, те пийват ракия и ядат чесън; техният служебен дълг им дава това право, защото се вярва, че и двете тия неща са добри против заразата; и те се ползуват нашироко от това право.