Много пътници се уморяват да молят и убеждават заптиетата и се връщат по друма за Околища смазани, без да си свършат работата. Но сред тях има и търпеливи, и настойчиви, та стоят на капията с часове и дебнат някой миг на слабост или невнимание или се надяват на невероятен и щастлив случай. Ако е тук случайно началникът на градските заптиета Салко Хедо, за пътника няма изгледи да постигне нещо. Хедо е оная истински свещена власт, която нито вижда, нито чува добре оногова, с когото говори, и се занимава с него само дотолкова, доколкото е потребно да му определи мястото, което му се пада по предписанията и наредбите. Докато прави това, той е сляп и глух, а когато свърши, става и ням. Напразно пътникът го умолява или ласкае:
— Салих ага, аз съм здрав…
— Е, тогава хайде със здраве, отдето си дошъл. Хайде да те няма!
С Хедо няма повече разговори. Но ако младите заптиета са сами, тогава може нещо и да стане. Колкото по-дълго стои пътникът на моста, колкото повече се надвиква, препира и разговаря с тях и им изказва своята мъка и това, заради което е тръгнал на път, както и всички останали мъки в своя живот, толкова той им става някак си по-близък и познат и все по-малко им прилича на човек, който може да има холера. Накрая някой от заптиетата предлага да занесе на когото трябва в града неговата поръка. Това е първата степен на отстъпление. Но пътникът знае, че работата не се върши с поръчение и че заптиетата, такива, каквито са сега, постоянно махмурлии и полупияни от лекуването с ракия, мъчно помнят и грешно предават много поръки. Затова провлича разговора, предлага подкуп, позовава се на бога и душата. И така, докато оня от заптиетата, комуто той е хвърлил око, не остане сам на капията. Тогава работата някак се нарежда. Добродушното заптие обърне лице към високия зид, сякаш чете старинния надпис, а ръцете си отметне на гърба и протегне дланта на дясната си ръка. Търпеливият пътник пусне уговорената сума в дланта на заптието, озърне се наляво и дясно, хукне през другата половина на моста и се изгуби в града. Заптието пак се връща на своето място, стрива чесън и го залива с ракия. Това го изпълва с някаква безгрижна и весела решителност и му дава сили да бди и пази градчето от холерата.
Но неволите не траят вечно (и в това те са еднакви с радостите), а минават или поне се сменят и се губят в забрава. А животът на капията се обновява всякога и въпреки всичко и мостът не се мени нито с годините, нито със столетията, нито с най-болезнените промени в човешките отношения. Всичко минава през него така, както неспокойната вода протича под неговите гладки, съвършени сводове.
VIII
Не само войните, чумата и преселванията налитаха в тези времена върху моста и прекъсваха живота на капията. Имаше и други изключителни събития, заради които годината, в която те ставаха, после се споменаваше и дълго помнеше.
Вляво и дясно от капията, от двете страни, каменната ограда отдавна е изгладена и малко по-тъмна от останалите части. Стотици години селяните оставят тук товарите, за да си починат, когато минават през моста, или безделни хора се облягат с гръб и лакти на разговор, докато чакат някого, или когато самотни се навеждат и гледат дълбоко под себе си как бързата, разпенена вода тече, винаги нова и винаги една и съща.
Но никога толкова любопитни и безделни хора не са се спирали на оградата и не са гледали речната повърхност, сякаш я четат и разгадават, както през последните дни на месец август тази година. Водата бе размътена от дъждове, макар че бе едва краят на лятото. Във вировете под сводовете се образуваше бяла пяна и се въртеше в кръг заедно с трески, дребни клонки и сламки. Но безделните и унесени граждани от моста даже не гледаха реката, която открай време познаваха и която нямаше какво да им каже, а по повърхността на реката, както и в своите разговори, търсеха сами за себе си обяснение или видима следа от едно странно и тежко нещастие, което тия дни бе изненадало и разтревожило всички.
По това време на капията се случи нещо съвсем необикновено, незапомнен случай, какъвто, изглежда, няма и да се повтори, докато съществуват мостът и градчето на Дрина. То разтревожи и потресе градчето и се разнесе и далече по други места и краища като приказка, която ходи по света.
Това е всъщност приказката за двете вишеградски махали, за Вели Луг и Незуки. Тия две махали лежат в двата противоположни края на амфитеатъра, който тъмните бърда и зелените хълмчета образуват около градчето.