Най-близо до градчето е голямата селска община Стражите, в североизточната част на долината. Нейните къщи, ниви и градини са пръснати по ридовете или са скътани в долинките, които разделят тия ридове. Върху полегатия склон на едно от тия хълмчета лежат петнадесетина къщи, потънали в сливови градини и заобиколени отвсякъде с ниви. Това е махалата Вели Луг — мирно, хубаво и богато турско селище на височината. То спада към селската община Стражите, но е по-близо до града, отколкото до своята община, защото хората от Вели Луг слизат за половин час в чаршията, гдето държат дюкяни и работят като останалите вишеградчани. Между тях и истинските вишеградчани няма друга разлика освен може би тая, че техните имоти са по трайни и по-сигурни, защото са на здрава и присойна земя и не са изложени на наводнения, а хората са по скромни и по-необщителни, без лошите градски навици. Вели Луг има добра земя, чиста вода и хубави хора.
Тук живее клон от вишеградските Османагичи. И макар тия в градчето да са по-многобройни и по-богати хората смятат, че те са „се плъзнали надолу“, а че истинските Османагичи са ония от Вели Луг, гдето им е коренът. Това са хубав род хора, чувствителни и горди със своя произход. Тяхна е най-голямата къща, която се белее на склона, разположена под самия връх, обърната на югозапад, винаги варосана, с покрив от почернели плочи и с четиринайсет стъклени прозореца. Тая къща се вижда отдалеч и първа пада в очите на пътника, който се спуща по пътя към Вишеград или се обърне назад, когато излиза от него. Последните лъчи на слънцето, което залязва зад Лещанското било, винаги се задържат и пречупват в бялото, блеснало лице на тая къща. И гражданите отдавна са свикнали да поглеждат привечер от капията как слънчевият залез се отразява в Османагичовите прозорци, как после те един по един гаснат и как често, когато слънцето вече залезе и градчето остане в сянка, някой от тия прозорци пламва от последните отблясъци, залутали се между облаците, и как сияе още няколко мига като червена едра звезда над потъмнялото градче.
Също така познат и виден в градчето е и стопанинът на тая къща, Авди ага Османагич, сърцат и буен човек в живота, както и в работата. Той има склад в чаршията, едно ниско и тъмно помещение, в което на дъски и плетени леси лежат разпръснати царевица, сухи сливи и борови шишарки. Авди ага работи само на едро, затова дюкянът му не е отворен всякога, а само в пазарни дни редовно и през седмицата — според работата и нуждата. В дюкяна винаги има по един от неговите синове, а самият той обикновено седи на пейката отвън. Тук разговаря с клиентите или познатите си. Той е строен и румен човек, но със съвсем побеляла брада и мустаци. Гласът му е прегракнал и глух. От години го мъчи тежък задух. И когато при говоренето се развълнува и повиши глас, а това му се случва често, изведнъж го задушава тежка кашлица, вратните му жили се надуват, лицето почервенява и очите му се наливат със сълзи, а гърдите му скърцат, свистят и ечат като буря в гората. Когато тоя пристъп мине, той веднага се успокоява, поема дълбоко въздух и продължава разговора оттам, гдето е спрял, само че с някакъв по-друг, по-тънък глас. В градчето и околността е познат като човек с остра реч, широка ръка и смело сърце. Такъв е във всичко, дори и в търговията си, макар и често в своя вреда. Много пъти с една смела дума намалява или вдига цената на сливите или царевицата, дори когато това не е в негова полза, само на инат на някой селски страхливец или стиснат търговец. Изобщо неговата дума се чува и почита в чаршията, макар и да се знае, че често бива сприхав и пристрастен в своите преценки. А когато Авди ага слезе от Вели Луг и заседне пред дюкяна си, той рядко остава сам, защото хората обичат разговора с него и искат да чуят мнението му. А той е отворен и жив, винаги готов да каже и да брани онова, което другите смятат, че е по-добре да се премълчи. Неговият задух и пристъп на тежка кашлица прекъсват всеки миг говора му, но за чудо не му вредят, а го правят по-убедителен и дават на целия му начин на изразяване някакво тежко и болезнено величие, на което мъчно може да се устои.
Авди ага има петима отраснали и оженени синове и едничка дъщеря, която е последна и току-що стигнала за женене. За тази негова дъщеря Фата се знае, че е необикновено хубава, цяла на баща си. С нейното омъжване се занимава цялото градче и дори цялата околност. У нас винаги е било така — една девойка от всяко поколение влиза в приказките и песните със своята красота, работливост и благородство. Тя е тогава за няколко години прицел на всички желания и непостижим идеал; в нейно име горят мечти, край нея се сипе възхищението на мъжете и плете завистта на жените. Това са онези изключителни същества, които природата избира и въздига до опасни висоти.