Тази Авдиагова дъщеря приличаше на баща си не само по лице и снага, по и по остроумие и сладкодумие. Това знаеха най-добре момците, които по сватби и седенки се опитваха с евтини ласкателства или смели шеги да я привлекат или смутят. Нейното умение да говори не беше с нищо по-малко от красотата й. Затова в песента за Авдиаговата Фата (за такива изключителни създания песните никнат отнякъде сами!) се пееше:
Така се пееше и говореше в градчето и около него, но малцина бяха тия, които имаха смелостта да поискат девойката от Вели Луг. А когато на всички редом беше отказано, край Фата бързо се отвори празнина, оня кръг от учудване, омраза и завист, непризнати желания и злорадо очакване, които винаги окръжават създанията с изключителни дарования и изключителна съдба. Такива личности, за които се пее и говори, биват бързо повлечени от своята необикновена съдба и след тях, вместо осъществен живот, остава да живее песен или приказка.
Често се случва по нас, девойка, която е на голяма почит, точно поради това да остане без жених и „да позаседи“, докато девойки, които с нищо не я превъзхождат, леко и бързо се омъжват. С Фата това не се случи, защото за нея се намери жених, който имаше и смелост да я поиска, и умение и търпение да постигне целта.
В неправилния кръг, който вишеградската котловина образува, точно на противоположната страна на Вели Луг се намира махалата Незуки.
Над моста, на по-малко от час път край водата, точно на мястото, гдето стръмните склонове се приближават най-много и от тях, като от мрачен зид, с внезапен завой блика Дрина, има тясна ивица плодородна земя на скалистия бряг. Това е нанос от реката и от стремглавите потоци от Буткови скали. Там са нивите и градините, а по склона са стръмните ливади с тънка трева, която към върха се губи между остър камънак и тъмни гъсталаци. Цялата махала е бащиния на бейовете Хамзич, които се наричат още Турковичи. На едната половина живеят пет-шест къщи изполичари, а на другата са къщите на бейовете братя Хамзич, с Мустай бей Хамзич начело. Махалата е забутана и усойничава, без слънце, но и без вятър, по-богата с плодове и сено, отколкото с жито. Обиколена и притисната от всички страни от високи и стръмни бърда, през по-голямата част от деня тя е в сянка, всякога в тишина, така че всеки вик на пастира и всяко по-силно раздвижване на звънците на говедата се чуват като силно и многогласно ехо по хълмовете. За там има само един-единствен път от Вишеград. Когато човек мине моста, идвайки от града, и напусне главния друм, който свива надясно по реката, па се спусне по самия бряг, излиза на тясна камениста пътека, която води вляво от моста по голямата отвесна скала край самата вода на Дрина и прилича на бял ръб в тъмната стръмнина, която се спуща към реката. Гледани отгоре, от моста, на тоя път конникът и пешеходецът сякаш минават по тясна греда между водата и скалата, а лицата им през това време непрекъснато се оглеждат в спокойната, зелена река.
Това е път, който води от градчето за Незуки, а от Незуки по-нататък път няма, защото нито има къде да се иде, нито кой да пътува. Само над къщите, на стръмния рид, обрасъл с рядка гора, има издълбани две дълбоки бели пороища, по които пълзят пастирите, когато отиват при добитъка в планината.
Тук е голямата и бяла къща на най-стария Хамзич, Мустай бей. Тя с нищо не отстъпва на Османагичовата къща във Вели Луг, но за разлика от нея е съвсем закрита в низината и гъсталака край Дрина. В полукръг около нея растат единайсет високи тополи, които със своето шумолене и движение постоянно оживяват този затворен от всички страни и мъчно достъпен кът. Под нея, само че по-малки и по-скромни, са къщите на останалите двама братя Хамзичи. Всички те имат много деца и все тънки, високи, бледи, мълчаливи и саможиви, но сговорни и годни за работа, навикнали да ценят и бранят своето. Също както богатите хора от Вели Луг, и те имат в градчето свои складове, дето носят всичко, което произвеждат в Незуки. По всяко време на годината техните изполичари вървят и гъмжат като мравки по тясната каменна пътека край Дрина; едни носят стока в града, а други се връщат, след като са свършили работата си, с пари в пояса, в своето невидимо село между ридовете.