У Мустай бей Хамзич, в оная голяма бяла къща, дето посреща човека като приятна изненада в края на каменистата пътека, която сякаш никъде не води, има четири дъщери и един-единствен син, Наил. Тоя Наил бей от Незуки, бейски единак, един от първите хвърли око на Фатима от Вели Луг. На някаква сватба той се нагледа на красотата и през една открехната врата, на която като грозд висяха прехласнати младежи. Когато следния път отново можа да я види, заобиколена от другарки, той й подхвърли смела закачка;
— Да даде бог Мустай бей от Незуки снаха да те нарича!
Фата се изкикоти сподавено.
— На нищо не се смей — говореше през тесния отвор на вратата развълнуваният младеж, — и това чудо един ден ще стане.
— Ще стане, когато Вели Луг слезе в Незуки! — отговори девойката с нов кикот и гордо движение на тялото, каквото могат само такива жени и само на тая възраст и което казва много повече от нейните думи и нейния смях.
Така особено надарените от природата създания често предизвикват съдбата смело и необмислено. Този неин отговор на младия Хамзич се разчу и се повтаряше от уста на уста, както и всичко останало, което тя правеше и говореше.
Хамзичите не са хора, които се спират и обезкуражават пред първата мъчнотия. Те и други, по-малко важни работи не вършат изведнъж и на юруш, камо ли нещо такова. Опитът, който направиха чрез някои роднини в градчето, нема успех. Но тогава старият Мустай бей Хамзич взе в свои ръце женитбата на сина си. Той винаги бе имал обши работи с Авди ага. Поради своята сприхава и горда природа Авди ага в последно време имаше значителни загуби и от тях произлизаха задължения, на които бе трудно да отговаря навреме. Мустай бей му помагаше и го поддържаше, както само добрите чаршийски хора могат да си помагат един на друг в тежки моменти: просто, естествено и без думи.
В тия полутъмни, прохладни дюкяни и по излъсканите каменни седалища пред тях се решават не само въпроси за пари и търговска чест, а и цели човешки съдби. Какво стана между Авди ага Османагич и Мустай бей Хамзич, как Мустай бей поиска Фата за своя единствен син Наил и как прямият и честолюбив Авди ага „даде“ девойката? Това никой никога не ще узнае. Не се знаеше също така как точно бе станала тая работа и горе във Вели Луг между бащата и неговата хубава единствена дъщеря. За някаква съпротива от нейна страна, разбира се, не можеше да става и дума: един поглед, пълен с мъчителна изненада, и онова упорито и само ней вродено движение на цялото тяло, а след това няма и глуха покорност пред бащината воля, както всякъде и всякога е било у нас. Като насън тя почна да проветрява, допълва и събира своя чеиз.
И от Незуки не проникна нито дума сред хората. Сериозните Хамзичи не търсеха от други да потвърждават в празни разговори успеха им. Бяха постигнали онова, което искаха, и бяха доволни от своя успех. Не им трябваше ничие участие в това, както никога не търсеха съчувствие за неуспехите и несполуките си.
И въпреки това хората приказваха много, обширно и безогледно, както винаги си говорят. Из цялото градче и около него се говореше как Хамзичите постигнали онова, което искали; как хубавата, горда и умна щерка на Авди ага, за която в цяла Босна нямаше жених, е надхитрена и укротена; как все пак „Вели Луг ще слезе в Незуки“, макар Фата явно да се е зарекла, че това няма да стане. Защото хората обичат такива разговори за падане и унижение на ония, които се издигат високо и летят.
Цял месец хората преразказваха това събитие и като със сладка водица плакнеха устата си с бъдещото унижение на Фата. Цял месец траяха приготовленията в Незуки и Вели Луг.
Цял месец Фата работеше с другарки, роднини и наети жени своя чеиз. Девойките пееха. Пееше и тя. Намираше сили и за това. И слушаше себе си как пее, и мислеше при това. Заедно с всеки бод на иглата знаеше (и казваше на себе си), че нито тя, нито нейната везба някога ще видят Незуки. Това тя не забравяше нито за миг. Само че в работата и песните й се струваше, че от Вели Луг до Незуки е далече и че един месец е дълго време. Същото ставаше и нощем. Нощем, когато под предлог, че трябва да привърши още някои работи, оставаше сама, нощем пред нея се откриваше светът, богат, пълен със светлина и радостни промени, необятен.
Нощите във Вели Луг са топли, но свежи. Звездите ниски и неспокойни, свързани с игриво бяло сияние. Застанала до прозореца, Фатима гледа в нощта. В цялото си тяло носи спокойна сила, разлята и сладка, и всяка част от тялото си усеща поотделно, като самостоятелен извор на сила и радост: краката, бедрата и особено гърдите. Нейните гърди, буйни и тежки, но изправени, докосват с върховете си дървената решетка на прозореца. И на това място тя усеща как целият хълм с всичко, което е по него, с къщата, сградите, нивите, диша топло, дълбоко, равномерно, издига се и се спуска заедно със светлото небе и нощния простор. От това дишане дървената решетка на прозореца пада и се издига, пада и се издига, докосва се до върховете на нейните гърди и се отдалечава някъде далеко от тях, връща се и пак се докосва и отново се спуска и отдалечава; и все така, едно след друго.