Да, светът е голям, светът е огромен и денем, когато вишеградската долина трепти от жегата и почти се чува как зреят проснатите по нея жита, когато се белее градчето, разляло се край зелената река и затворено между правилната линия на моста и черните бърда. Но нощем, едва нощем, когато оживеят и пламнат небесата, се разтваря безкрайността и цялата сила на тоя свят, в който живият човек се губи и не може да си спомни нито кой е, нито къде е тръгнал, нито какво иска, нито какво трябва да прави. Само тук се живее истински, ясно и дълго; тук няма думи, които тежко обвързват за цял живот, ни пагубни обещания, нито безизходни положения с кратък срок, който неумолимо тече и изтича със смърт или срам като единствен изход. Да, тук не е като в живота денем, когато всичко казано веднъж остава задължително, а обещаното неизбежно. Тук всичко е свободно, безкрайно, безименно и нямо.
Тогава някъде отдолу, като отдалече, се чува тежък, дълбок и сподавен глас:
— Ааах! Кхкхкх! Аааах, кхкхкх!
Долу и приземния етаж Авди ага се бори с нощните пристъпи на кашлицата.
Не само познава тоя глас, но и вижда ясно баща си как седи и пуши, разсънен и измъчван от кашлицата. Струва и се, че вижда неговите големи кафяви очи, така скъпи и познати, които толкова приличат на нейните, само че са засенчени от старостта и залети със сълзлив, засмян блясък, очи, в които тя за пръв път съзря безизходността на своята съдба през оня ден, когато й бе казано, че е обещана на Хамзичите и че трябва да се приготви за един месец.
— Кха, кха, кха! Аах!
Предишното й очарование от красотата на нощта и величието на света бързо гасне. Пищният дъх на земята секва. Моминските гърди застиват в лек гърч. Потъват звездите и просторите. Само съдбата, нейната съдба, безизходна и неизбежна, утрешна, се извършва и изпълнява ведно с времето, което минава, в тишината, неподвижността и празнината, която остава зад всичко.
Глухо отеква кашлицата от приземния етаж.
Да, и чува го, и вижда, сякаш е тук пред нея. Това е нейният мил, силен и единствен татко, с когото се чувствува едно, неразделно, сладко едно, откак знае себе си. В гърдите си тя усеща и самата тая негова тежка и разтърсваща кашлица. Наистина това е устата, която каза „да“ там, дето тя каза „не“. Но тя във всичко е едно с него, дори и в това. И това негово „да“ тя чувствува като свое (също както и своето „не“). И затова нейната съдба е неизбежна, необикновена, и затова не вижда изход от нея и не може да го види, щом го няма. Едно знае. Поради това бащино „да“, което я свързва също като нейното „не“, ще трябва да излезе пред кадията със сина на Мустай бей, защото е немислимо Авди ага Османагич да не удържи думата си. Но също така знае и също така е сигурно, че след това нейният крак не може да стъпи в Незуки, защото тогава тя не би удържала своята дума. А то е, разбира се, невъзможно, защото също е Османагичова дума. Тук, на тая мъртва точка, между своето „не“ и бащиното „да“, между Вели Луг и Незуки, тук, на най-безизходното място трябва да се търси изход. В това е сега нейната мисъл. Не вече в пространството на големия и богат свят, нито дори по целия път от Вели Луг до Незуки, а на този кратък и тъжен откъс от пътя, който води от мехкемето, гдето кадията ще я венчае със сина на Мустай бей, до края на моста, гдето каменистата стръмнина се спуска на тесния път за Незуки, гдето, тя знае добре, нейният крак никога няма да стъпи. Този откъс от пътя мисълта й прелита безспирно от единия до другия край, както совалката лети през основата. От мехкемето през половината чаршия, после през пиацата до края на моста, но оттук веднага се връща като от пропаст — през моста, пиацата, през чаршията до мехкемето. И все така: напред-назад, напред-назад! Тук се тъчеше нейната съдба.
И тая мисъл, която не можеше да спре, нито умееше да намери изход, все по-често се спираше на капията, на хубавата, светла каменна софа, гдето хората седят на разговор и младите пеят, под която бучи зелената, бърза и дълбока река. И тогава, ужасена от тоя изход, отново летеше като прокълната от единия до другия край на пътя, та, като не намираше разрешение, отново да застане на капията. И всяка нощ нейната мисъл все по-често се спираше на това място и все по-продължително се задържаше на него. А самата мисъл за деня, когато действително, а не така, в мислите си, ще трябва да измине тоя път и още преди края на моста да намери изход, носеше в себе си цялата страхотия на смъртта и целия ужас на живота в срам. Струваше й се, така немощна и изоставена, че самият ужас от тия мисли трябва да отдалечи или поне да отложи тоя ден.