Но дните минаваха, нито бързи, нито бавни, а равномерни и съдбоносни, и с тях дойде и сватбеният ден.
Последния четвъртък на месец август (това бе съдбоносният ден) Хамзичите дойдоха на коне за девойката. Под тежко ново фередже, като под броня, качиха Фата на коня и я поведоха за града. В същото време в двора товареха на коне сандъците с моминския чеиз. В мехкемето пред кадията бе обявена венчавката. Така бе удържана думата, с която Авди ага бе дал дъщеря си на сина на Мустай бей. След това малката върволица хора се запъти към Незуки, гдето бе подготвена тържествена сватба.
Минаха половината чаршия и пиацата, част от оня път без изход, който Фата толкова пъти мислено бе минавала. Беше ясно, действително, обикновено, почти по-леко, отколкото в мислите. Нито звезди, нито простори, нито прегракнала бащина кашлица, нито желание времето да върви по-бързо или по-бавно. Когато стигнаха моста, девойката почувствува още веднъж, както през летните нощи на прозореца, всяка част от тялото си силно и отделно, и особено гърдите си в лек гърч, като в ризница. Стигнаха до капията. Както много пъти бе правила мислено през изминалите нощи, девойката се наведе и шепнешком помоли най-младия си брат, който яздеше до нея, да скъси малко стремената на коня и, защото сега идва стръмният преход от моста до каменистия път, който води за Незуки. Спряха се най-напред двамата, а след тях, малко по-назад, и останалите сватбари на коне. Нищо необикновено нямаше в това. Не беше нито пръв, нито последен път сватбари да спират на капията. Докато братът слезе, заобиколи коня и прехвърли юздата през ръцете си, девойката подкара своя до самия край на моста, стъпи с десния крак на каменната ограда, метна се като окрилена от седлото през зида и полетя от висината в буйната река под моста. Братът, който се устреми след нея и с цяло тяло легна на оградата, едва докосна с ръка развятото фередже, но не можа да я задържи. Останалите сватбари наскачаха от конете с най-необикновени викове и останаха край каменната ограда в чудни пози, като вкаменени.
Още същия ден привечер падна дъжд, обилен и необикновено студен за това време от годината. Дрина придойде и се размъти. На другия ден придошлата жълтеникава вода изхвърли Фатиния труп в една плитчина до Калат. Там го забеляза един рибар и веднага отиде да съобщи на мюлязима. След малко мюлязимът дойде с мухтаря, рибаря и Салко Чоркан. Защото без Чоркан не минава нито една такава случка.
Трупът лежеше в мекия мокър пясък. Вълните го плискаха и от време на време заливаха съвсем с мътна вода. Новото фередже от черна чоха, което водата не бе успяла да смъкне, се бе обърнало и прехвърлило през главата; така, объркано с дългата и гъста коса, то образуваше отделна черна маса край бялото, сочно тяло на девойката, от което пороят бе изтръгнал и свлякъл тънките сватбени дрехи. Намръщени и със стиснати челюсти, Чоркан и рибарят нагазиха в плитчината, подхванаха голата девойка и внимателно и смутено, сякаш беше жива, я измъкнаха от влажния пясък, в който бе почнала да потъва, изнесоха я на брега и тук веднага я покриха с нейното фередже, мокро и пълно с тиня.
Още същия ден удавницата бе погребана в най-близкото турско гробище на стръмния склон, под върха на който се издига Вели Луг. А привечер в кръчмата се събраха около рибаря и Чоркан безделници с онова нездраво и долно любопитство, особено развито у хората, чийто живот е празен, лишен от всякаква красота и беден откъм вълнения и преживявания. Черпеха ги с ракия и им предлагаха тютюн, за да чуят от тях някаква подробност за трупа и погребението. Но нищо не помагаше. И ракията не можа да развърже езиците им. Дори и Чоркан нищо не говореше. Пушеше непрекъснато и с единственото си блеснало око гледаше дима, който със силно духане прогонваше далеч от себе си. Само от време на време двамата, Чоркан и рибарят, се споглеждаха, повдигаха едновременно и мълчаливо шишенцата с ракия, сякаш невидимо се чукаха, и ги изпиваха на един дъх.
Така стана тая необикновена и незапомнена случка на капията. Вели Луг не слезе в Незуки и Авдиагова Фата не отиде у Хамзичите.