Авди ага Османагич вече не слизаше в града. Издъхна още същата зима, задушен от кашлицата, без да проговори с някого нито дума за мъката, от която умираше.
На другата пролет Мустай бей ожени своя син за друга девойка от Бранкович.
Хората в градчето преразказваха още някое време случката, а след това взеха да я забравят. Остана само песента за девойката, която с красотата и мъдростта си сияе над всичко, сякаш е непреходна.
IX
Около седемдесет години след Карагеоргевия бунт в Сърбия пак почна война и границата веднага отговори с въстание. Пак пламнаха и турски, и сръбски къщи по височините, в Жлеб, Гостиля, Црънча и Велетово. За пръв път след толкова години на капията пак осъмнаха отсечените глави на погубени сърби. Това бяха мършави, ниско остригани селски глави със сплескани тилове, костеливи лица и дълги мустаци; сякаш бяха същите от преди седемдесет години. Но това не трая дълго. Щом войната между Сърбия и Турция завърши, хората се успокоиха. Наистина това бе привидно спокойствие, под което се криеха много страхове, тревожни слухове и угрижено шепнене. Все по-определено и все по-открито се говореше за влизане на австрийски войски в Босна. В началото на лятото на 1878 година през градчето минаха части от редовната турска войска на път от Сараево за Прибой. Залегна убеждението, че султанът предава Босна без отпор. Няколко семейства се приготвиха за изселване в Санджака; между тях имаше и такива, които преди тринадесет години се бяха изселили от Ужице, защото не искаха да живеят под сръбска власт, а сега отново се готвеха да бягат от друго, ново християнско господство. Но повечето хора останаха да чакат събитията в мъчително недоумение и привидно равнодушие.
В началото на месец юли дойде плевалският мюфтия с малко хора, но с твърдото решение да организира в Босна съпротива срещу австрийците. Сериозен рус човек, външно спокоен, но с пламенна природа, той седеше на капията, гдето в хубавия летен ден бе повикал турските първенци от градчето, и искаше да ги въодушеви за борба против австрийците. Уверяваше ги, че въпреки официалните нареждания голяма част от редовната войска заедно с народа ще даде отпор на новия завоевател и призоваваше веднага да се присъединят към него всички млади хора, както и да му изпращат храна в Сараево. Мюфтията знаеше, че вишеградчани никога не са се ползували със славата на въодушевени бойци и че предпочитат лудо да живеят, вместо лудо да гинат, но все пак го изненада студенината и въздържаността, на които се натъкна. Тъй като не можеше повече да се бави, мюфтията ги заплаши с хорски съд и божи гняв и остави своя помощник Осман ефенди Караманлията да убеждава по-нататък вишеградските турци в нуждата от тяхното участие в това всеобщо вдигане на бой.
Още през време на разговорите с мюфтията най-голям отпор даваше Али ходжа Мютевелич. Неговото семейство е едно от най-старите и най-видните в градчето. Никога не са изпъквали с голямо богатство, а с почтеност и откровеност. Винаги са били известни като твърдоглави хора, но недостъпни за подкуп, страх, ласкателство или каквито и да е други низки съображения и подбуди. Повече от двеста години най-старият член на семейството бе мютевелия, пазач и управител на Мехмедпашовия вакъф в градчето. Той се грижеше за прочутия Каменен хан при моста. Видяхме как след загубата на Маджарско Каменният хан изгуби приходите, от които се издържаше, и как по стечение на обстоятелствата стана развалина, а от везировото дарение остана само мостът като обществено благо, което не иска нарочно издържане и не носи приходи. Остана им и фамилното име Мютевеличи като горд спомен за службата, която толкова години честно изпълняваха. Наистина службата престана още по времето, когато Дауд ходжа бе победен в борбата да задържи Каменния хан, но остана гордостта и с нея вроденият навик, те, Мютевеличите, единствени сред всички останали да се смятат призвани да се грижат за моста, като по такъв начин са отговорни за неговата съдба, защото мостът поне като строеж бе съставна част от оня голям и хубав вакъф, който те управляваха и който така тъжно пресъхна и пропадна. Имаше още един от старо време утвърден в тяхното семейство обичай: от всяко поколение поне един Мютевелич завършва училище и става улем. Сега такъв бе Али ходжа. Иначе бяха доста изтънели и по брой, и по богатство. Останали им бяха малцина изполичари и един дюкян, който те от едно време държаха в чаршията на най-хубавото място — на самата пиаца, до моста. Двамата по-големи братя на Али ходжа бяха загинали във войните — единият в Русия, а другият в Черна гора.