Али ходжа е още млад човек, жив, засмян и пълнокръвен. Като истински Мютевелич, той всякога, за всяко нещо има свое собствено мнение, упорито го брани и твърдоглаво стои на него. Поради своя избухлив нрав и самостоятелност в мисленето той често влиза в разногласие с местните улеми и старейшините. Има титла и чин на ходжа, но нито изпълнява някаква длъжност, нито пък има приходи от своето звание. За да бъде по-независим, сам гледа дюкяна, който му е оставил баща му.
Както повечето вишеградски мюсюлмани, Али ходжа също бе против въоръжената съпротива. В неговия случай не можеше да става и дума за малодушие или верско безразличие. Също както мюфтията или както който и да било от въстаниците, той мразеше чуждата християнска сила, която идваше, и всичко, което тя можеше да донесе. Но като виждаше, че султанът наистина е изоставил Босна на швабите и като познаваше своите съграждани, той бе противник на неорганизираната народна съпротива, която може да докара само поражение и да направи нещастието по-голямо. А щом веднъж това убеждение заседна в главата му, той открито го изповяда и остро го защити. Той и този път поставяше неудобни въпроси и правеше остроумни бележки, които много объркваха мюфтията. И така неволно поддържаше между вишеградчани, които и без това не бяха бързи на бой, нито твърде готови за жертви, дух на открита съпротива против военнолюбивите намерения на мюфтията.
Когато Осман ефенди Караманлията остана да продължи разговорите с вишеградчани, против него се опълчи Али ходжа. А ония неколцина бейове и аги, които дъвчеха думите и мереха изразите си, като в действителност бяха напълно съгласни с Али ходжа, оставяха искрения и сприхав ходжа да решава и да се сблъсква с Караманлията.
По-първите вишеградски турци седяха привечер на капията с подвити крака, наредени в кръг, всички по старшинство. Между тях беше Осман ефенди, висок, слаб, бледен човек. Всеки мускул на лицето му бе неестествено опънат, очите трескави, а челото и бузите покрити с белези като у припадничав. Срещу него стоеше руменият, дребничък, самоуверен и пъргав Али ходжа и със своя писклив глас задаваше все нови въпроси. Кои са силите? Къде отиват? С какви средства? Как? Каква е целта? Какво ще стане в случай на неуспех? Хладнокръвната, почти злорада дребнавост, с която ходжата разглеждаше това нещо, прикриваше само неговата загриженост и горчивина от християнското надмощие и очевидното турско безсилие и обърканост. Но екзалтираният и мрачен Осман ефенди не бе човек, който може да забележи и разбере такива неща. Груба и неуравновесена природа, фанатик с болни нерви, той бързо губеше търпение и самообладание и вземаше всеки признак за съмнение и колебание като дело на самия шваба. Този ходжа го дразнеше и той му отговаряше със сдържан гняв, само с общи изрази и големи думи. Отива се, където трябва и с онова, с което може. Главното е врагът да не се допусне в земята без бой, а който много пита, разваля работата и помага на неприятеля. Накрая, съвсем ядосан, отговаряше с едва прикрито презрение на всеки въпрос на ходжата: „Дойде време да се гине“; „Искаме да сложим глави“; „Ще загинем всички до един“.
— Значи, така — прекъсваше ходжата думите му, — а аз мислех, че искате да изгоните швабата от Босна и затова ни събирате. Ако е да се гине, ние, ефенди, знаем да гинем и без тебе. Нищо по-лесно от това да се гине.
— Та аз виждам, че на тебе не ти се гине — прекъсваше го грубо Караманлията.
— А пък аз виждам, че на тебе ти се гине — отговаряше остро ходжата, — само не зная защо търсиш другари за тая кьорава работа.
Тук разговорът изби на проста кавга, в която Осман ефенди нарече Али ходжа влах и предател, един от ония изменници, чиито глави трябва като влашките да се скапят на тая капия, а ходжата продължаваше безстрашно да цепи косъма на четири и упорито да търси причини и доказателства, сякаш не чуваше заплахите и обидите.
Наистина трудно можеха да се намерят двама по-лошо преговарящи и по-несъгласни хора. От тях не можеше да се очаква друго, освен да увеличат общата бъркотия и да предизвикат още едно стълкновение. Това беше жалко, но не можеше да се промени, защото в моменти на обществени сътресения и големи, неминуеми промени обикновено начело излизат тъкмо такива хора, нездрави и неподходящи, и водят нещата наопаки и по криви пътища. Това е и един от признаците на обърканите времена.
Все пак тая безполезна кавга бе добре дошла за бейовете и агите, защото така въпросът за тяхното участие във въстанието остана нерешен и те не трябваше направо да се изказват. Разтреперан от гняв и заплашвайки високо, на другия ден Осман ефенди замина с няколко свои хора при мюфтията в Сараево.