Новините, които идваха през тоя месец, все повече засилваха сред агите и бейовете опортюнистичното мнение, че е по-добре да пазят своя град и къщите си. В средата на август австрийците влязоха в Сараево. Малко по-късно стана нещастната битка при Гласинац. Това бе същевременно и краят на всяка съпротива. По стръмния път от Леска, през Околища, почнаха да се спускат към градчето остатъци от разбитите турски отреди. Бяха размесени войници от редовния аскер, който въпреки султанската заповед продължи по свой почин съпротивата, и местни въстаници. Войниците само търсеха хляб и вода и питаха къде е пътят за Увац, а въстаниците бяха огорчени и бойки хора, които пораженията не бяха сломили. Почернели, прашни и одърпани, те гневно отговаряха на въпросите на невойнствените вишеградски турци и се готвеха да копаят окопи и да защищават прелаза през моста на Дрина.
Тогава пак излезе напред Али ходжа; без да държи сметка, той неуморно доказваше, че градчето не може да се защищава и че защитата е безсмислена, когато „швабата е остригал вече Босна от единия до другия край“. Въстаниците също виждаха това, но не искаха да го признаят, защото ги дразнеха и предизвикваха тия чисто облечени и добре нахранени хора, които бяха запазили своите къщи и имоти, държейки се мъдро и страхливо далеч от бунтове и бой. Тогава довтаса и същият оня Осман ефенди Караманлията като луд, още по-блед и по-слаб, по-военнолюбив и припрян. Той бе един от ония хора, за които няма неуспех. Говореше за отпор, на всяко място и на всяка цена, и непрестанно за нуждата да се гине. Пред неговото бясно усърдие всички отстъпваха и се съгласяваха, но не и Али ходжа. Той доказваше на дръзкия Осман ефенди, без следа от злорадство — хладнокръвно и открито, че с въстанието е станало онова, което той бе предрекъл на тая капия преди един месец. Препоръчваше му колкото може по-скоро да тръгне с хората си за Плевле и да не прави нещастието по-голямо. Сега ходжата беше по-малко дързък, някак болезнено и нежно внимателен към Караманлията, като към болен. Защото в себе си, под цялата си външна подвижност, той бе силно потресен от нещастното, което идваше. Беше нещастен и огорчен, както може да бъде само правоверният мюсюлманин, който вижда как неумолимо наближава чужда сила, срещу която не може дълго да се опази древният ислямски ред. От неговите думи, въпреки волята му, бликаше тази потисната мъка.
На всички Караманлиеви обиди отговаряше почти тъжно:
— Мислиш ли ти, ефенди, че на мене ми е лесно жив да чакам да видя швабата на своето? Като че ние не виждаме какво ни се готви и какви времена идват? Знаем къде ни боли и какво губим; добре знаем. Ако с трябвало това да ни обясняваш, не е било нужно втори път да идваш, пък дори и да мърдаш от Плевле. Защото, както виждам, тия сметки ти не ги разбираш. Ако ги знаеше, не би правил това, което си направил, нито би говорил онова, което говориш. По-тежка е тая мъка, ефенди мой, отколкото ти си мислиш; и аз не зная лек за нея, но знам, че не е това, което ти ни съветваш.
Но Осман ефенди бе глух за всичко, което не задоволяваше неговата дълбока и искрена страст за съпротива, и мразеше тоя ходжа, колкото и швабата, против когото бе въстанал. Така винаги в близост с по-силен неприятел и пред по-големи поражения се явяват във всяко обречено общество братоубийствени омрази и междуособни спорове. Тъй като не намираше вече нови изрази, той постоянно наричаше Али ходжа издайник, препоръчваше му иронично да се покръсти, преди да пристигнат швабите.
— Нито моите деди са се покръствали, нито аз ще направя това. Аз, ефенди, нито искам с швабата да се покръствам, нито с будалата да ходя на война — отговаряше кротко ходжата.
Всички видни вишеградски турци мислеха като Али ходжа, но смятаха, че не е разумно да го казват, поне не така остро и открито. Те се бояха от австрийците, които идваха, но и от Караманлията, който със своя отред бе завладял градчето. Затова се затваряха в къщи или се криеха в имотите си отвън града, а когато не можеха да избягнат срещата с Караманлията и неговите хора, шареха с очи и лицемереха, като търсеха най-удобния повод и най-сигурния път да се измъкнат.
На високото равнище пред развалините на керван-сарая Караманлията държеше непрекъснат сбор от утро до мрак. По цял ден тук се движеше пъстра тълпа: хора на Караманлията, случайни гости, ония, които идваха да молят за нещо новия господар на градчето, и минувачи, които въстаниците малко нещо отбиваха от пътя, за да чуят техния старейшина. А Караманлията непрекъснато говореше. И когато се обръщаше към отделни хора, викаше, сякаш говори на стотици. Беше още по-блед, въртеше очите си, бялото на които беше още повече пожълтяло, а в ъглите на устата му се събираше бяла пяна. Някой от гражданите му бе разказал мюсюлманското народно вярване за шах Турхания, който някога отдавна погинал тук, като бранел от гяурска войска брода на Дрина, и сега почива в своя гроб на другия бряг, точно над моста, но несъмнено ще стане в момента, когато първият гяурски войник стъпи на моста. Той веднага страстно и конвулсивно се залови за тая легенда и я повтаряше пред хората като неочаквана и действителна помощ.