Негово Величество Султанът, който от сърце желае вашето добро, се чувствува подтикнат да ви повери на защитата на своя могъщ приятел Императора и Краля.“
---------------
„Императорът и Кралят заповядва всички синове на тая земя да бъдат равни пред закона, да бъдат защитени животът, вярата и собствеността на всички.“
---------------
„Жители на Босна и Херцеговина! Встъпете с доверие под защитата на славните знамена на Австро-Унгария. Посрещнете нашите войници като приятели, покорявайте се на властите, върнете се към своята работа, плодовете на вашия труд ще бъдат защитени.“
Ходжата четеше на пресекулки, изречение по изречение, не разбираше всяка дума, но всяка му причиняваше болка; и то някаква особена болка, напълно различна от болките, които усещаше в раненото ухо, в главата и кръста. Едва сега, от тия думи, от „императорските думи“, изведнъж му стана ясно, че е свършено с него, с всичките му близки и с всичко, което е тяхно, свършено веднъж завинаги, но по някакъв чуден начин: очите гледат, устата говори, човек търпи, но живот, истински живот вече няма. Чужд цар е поставил ръка върху тях и чужда вяра ги е завладяла. Това става ясно от тия големи думи и неясни поръчения и още по-ясно от оловната болка в гърдите, по-люта и по-тежка от всяка човешка болка, която може да се помисли. И хиляди такива будали като оня Осман Караманлията не могат да помогнат или да променят нещо. (Така все още се препираше в себе си ходжата.) „Ще загинем всички! Да загинем!“ Какво струва този вой, когато, ето, дойде такова време и човек пропада така, че не може да загине, нито да живее, а гние като дирек в земята и е на всички, но не и свой. Това е истинското и голямо нещастие, което разни караманлиевци не виждат и не разбират и със своето неразбиране правят само още по-тежко и по-срамно.
С тия мисли Али ходжа бавно върви по моста. И не забелязва, че го придружава санитарният войник. Не го боли толкова ухото, колкото онова оловно и горчиво гюлле, което изведнъж, след прочитането на „царските думи“ бе легнало в гърдите му. Бавно върви, а му се струва, че никога вече няма да мине на другия бряг, че тоя мост, който е гордост за градчето и в най-тясна връзка с неговото семейство, на който е отрасъл и до който прекарва живота си, изведнъж е бил разрушен в средата, там, на капията; че тая бяла, широка хартия на швабския позив го е пресякла наполовина като безгласна експлозия и че тук зее пропаст; че още стоят отделни стълбове вляво и вдясно от тоя прорез, но преход няма, защото мостът вече не свързва двата бряга и всеки трябва да остане довеки на тая страна, на която се е намерил в тоя миг.
Бавно върви Али ходжа със своите трескави представи и се влачи като тежко ранен, а очите му непрестанно се пълнят със сълзи. Върви нерешително, сякаш е болен просяк, който за пръв път минава по моста и навлиза в чужд, непознат град. Сепнаха го гласове. Край него минаваха някакви войници. Между тях пак видя дебелото и добродушно, насмешливо лице на оня с червения кръст на ръката, който го бе отковал. Като продължаваше да се усмихва, войникът сочеше неговата превръзка и го питаше нещо на неразбираем език. Ходжата помисли, че му предлага още някаква помощ и веднага се изпъчи и намръщи:
— Мога аз, мога. Никой не ми трябва.
И с по-живи, по-решителни крачки се запъти към къщи.
X
Тържественото и официално влизане на австрийските войски стана едва на другия ден.
Никой никога не е запомнил такава тишина над градчето. Дюкяните даже не се отвориха. Затворени са прозорците и вратите на къщите, макар че е слънчев и топъл ден в края на месец август. Улиците са пусти, дворищата и градините като мъртви. В турските къщи униние и смут, в християнските — изчакване и недоверие. А всякъде и у всички — страх. Швабите, които влизат, се боят от засади. Турците се боят от швабите, сърбите — от швабите и от турците. Евреите се боят от всичко и всекиго, защото, особено във военно време, всеки е по-силен от тях. Вчерашните топове ехтят в ушите на всички. И ако хората слушаха само своя страх, никой жив не би показал главата си от къщи този ден. Но човек има и други господари. Австрийският отред, който вчера влезе в градчето, намери мюлязима и заптиетата. Офицерът, който командуваше отреда, остави на мюлязима сабята и му заповяда и по-нататък да изпълнява службата и да поддържа реда в града. Каза му, че на другия ден, един час преди пладне, ще пристигне комендантът, полковник, и че при влизането в града трябва да го посрещнат най-видните хора от градчето, и то представители на трите вери. Побелелият и примирен със съдбата мюлязим веднага повика молла Ибрахим, Хюсеин ага, мюдериса, поп Никола и равина Давид Леви и им съобщи, че те, като „пазители на закона и първи хора“, трябва утре на пладне да посрещнат на капията австрийския комендант, да го поздравят от името на гражданството и да го придружат до чаршията.