Много преди определеното време четиримата „пазители на закона“ се срещнаха на опустялата пиаца и с бавни крачки се запътиха към капията. Тук помощникът на мюлязима, Салко Хедо, и едно заптие вече постилаха дълъг турски килим с ярки цветове и с него покриваха стъпалата и средата на каменното седалище, на което щеше да седне австрийският комендант. До едно време стояха на място, тържествени и мълчаливи, но като видяха, че никъде по белия път от Околища няма и следа от коменданта, те се спогледаха и като по уговорка седнаха на непокритата част на каменното седалище. Поп Никола извади голяма кожена тютюница и почерпи останалите.
Така седяха на софата както някога, когато бяха млади и безгрижни, и както и останалите младежи прекарваха времето си на капията. Само че сега всички бяха на години. Поп Никола и молла Ибрахим — стари, а мюдерисът и равинът — зрели хора, празнично облечени и угрижени за себе си и всеки за своите. Гледаха се дълго и отблизо на яркото лятно слънце и се намираха един друг остарели за годините си и доста похабени. И всеки си спомняше какъв е бил другият на младини, когато растяха край тоя мост, всеки със своето поколение, като зелено дърво, от което още не се знае какво ще излезе.
Пушеха и разговаряха едно, а в мислите си прехвърляха друго, поглеждайки всеки миг към Околища, откъдето трябваше да се покаже комендантът, от когото сега зависеше всичко и от когото можеше и за тях, и за техните хора, и за цялото градче да дойде и добро, и зло, и спокойствие, и нови опасности.
Поп Никола бе несъмнено най-тих и спокоен от четиримата, поне така изглеждаше. Той е минал седемдесетата си година, но все още е бодър и як. Син на прочутия поп Михайло, когото турците съсякоха на същия тоя мост, поп Никола имаше буйна младост. Бягал бе няколко пъти в Сърбия, за да се спаси от омразата и отмъщението на някои турци. Със своя необуздан нрав и държане той даваше повод за омраза и отмъщение. Но когато минаха размирните години, поп Михайловият син заседна в бащината си енория, ожени се и се укроти. Тези времена бяха отдавна и се забравиха. („Отдавна и аз съм на друг ум, и нашите турци се размекнаха“ — казваше на шега поп Никола.) Петдесет години вече откак поп Никола управлява своята обширна, разпръсната и тежка енория по границата, спокойно и мъдро, без други сътресения и неволи освен тия, които самият живот носи със себе си, с предаността на слуга и достойнството на княз, винаги същият и еднакъв и с турците, и с народа, и със старейшините.
Нито преди, нито след него, в никое съсловие и никоя вяра не е имало човек, който да се радва на такава всеобща почит и да има такъв авторитет пред всички граждани, без разлика на вяра, пол и възраст, както тоя поп, когото всички открай време наричаха „дядо“. За цялото градче и цялата околия той олицетворяваше сръбската черква и всичко онова, което народът нарича и смята за християнство. И нещо попече, за народа той беше образец на свещеник и изобщо на старейшина, такъв, какъвто в това градче и при такива обстоятелства той можеше да си представи.
Той е човек с висок ръст и необикновена телесна сила, слабо грамотен, но с голямо сърце, здрав разум, бистър и свободен дух. Неговата усмивка обезоръжава, успокоява и окуражава; това е неописуемата и неоценима усмивка на силен, благороден човек, който живее в мир със самия себе си и всички около себе си; неговите големи зелени очи тогава се свиват в тясна тъмна ивица, от която изскачат златни искри. И такъв си остана до старини. В своя дълъг кюрк от лисичи кожи, с голяма червеникава брада, която с годините леко се прошари и която покриваше целите му гърди, с грамадна килимявка на буйната си коса, сплетена отзад в стегната плитка и втикната под килимявката, той минава през чаршията, сякаш е свещеник на това градче при моста и на целия планински край не от преди петдесетина години и не само на своята църква, а открай време, от древни времена, когато светът още не е бил разделен на сегашните вери и църкви. Из дюкяните от двете страни на улицата го поздравяват чаршийските хора, от която вяра и да са. Жените се отбиват и застанали с наведени глави, чакат да мине дядото. Децата (дори и еврейските) оставят игрите и престават да викат, а най-големите от тях тържествено и боязливо пристъпват към огромната и тежка дядова ръка, за да почувствуват за миг как над техните остригани глави и зачервени от играта лица се излива като хубава и приятна роса неговият силен и весел глас: