— Да си жив! Да си жив! Да си жив, синко!
Тази проява на почит към дядото спадаше към древния и общопризнат церемониал, с който се раждаха поколенията в градчето.
И в живота на поп Никола имаше една сянка. Неговият брак остана без деца. Това беше без съмнение тежка неволя, но никой не си спомня да е чул от него или попадията дума на оплакване или да е видял нажален поглед. В къщи си гледаха винаги поне две деца на негови или нейни роднини от село. Гледаха ги, докато се оженят или омъжат, а после вземаха други.
До поп Никола седеше молла Ибрахим. Висок, слаб, строен човек с рядка брада и увиснали мустаци, той не беше много по-млад от поп Никола, имаше многобройно семейство и хубав имот, който бе останал от баща му, но бе някак отпуснат, слаб и боязлив, с детски сини и бистри очи, та приличаше повече на някой постник и божи друмник, отколкото на вишеградски ходжа и издънка от знатно семейство. Молла Ибрахим имаше един недостатък: заекваше, и то тежко и дълго. („Трябва да е човек без работа, за да разговаря с молла Ибрахим“ — казваха гражданите на шега.) Но молла Ибрахим беше далеко известен със своята доброта и сърдечност. От целия този човек лъхаше благост и ведрина и още при първия досег с него всеки забравяше външния вид и заекването му. Той привличаше към себе си всички обременени от болест, бедност или каквато и да е друга неволя. Хора от най-далечни села идваха да искат съвет от молла Ибрахим. Пред къщата му винаги имаше някой да го чака. Мъже или жени, които търсят съвет или помощ, често го спираха на улицата. Никога никого не връщаше той, нито раздаваше като другите ходжи скъпи записки и муски. Сядаха веднага под първата сянка или на първия камък, малко встрани; човекът шепнешком разказваше своята мъка, молла Ибрахим внимателно и съчувствено го изслушваше, след това му казваше няколко добри думи, като винаги намираше възможното най-добро решение, или бръкваше с мършавата си ръка в дълбокия джоб на своето джубе и като се озърташе да не го видят хората, пускаше някоя пара в ръката му. Нищо не бе тежко, отвратително или невъзможно за него, когато трябваше да се помогне на някой мюсюлманин. За това той винаги имаше време и намираше пари. Дори заекването не му пречеше, защото шепнейки със своя изпаднал в неволя едноверец, той забравяше да заеква. От него всеки си отиваше ако не напълно утешен, то поне за миг успокоен, защото виждаше, че някой е почувствувал неговата мъка като своя собствена. Обкръжен постоянно с всякакви грижи и нужди, не мислейки никога за себе си, той, поне така му се струваше, прекара целия си живот здрав, щастлив и богат.
Вишеградският мюдерис Хюсеин ефенди бе нисичък, пълен човек, още млад, добре облечен и добре гледан. Черна къса брада, внимателно подстригана в правилен овал около бялото му и румено лице, кръгли черни очи. Добре образован, той знаеше доста, даваше вид, че знае много, а сам смяташе, че знае още повече. Обичаше да говори и да го слушат. Беше уверен, че говори хубаво, и това го караше да говори много. Изразяваше се внимателно и гладко, с отмерени движения, като държеше поиздигнати на еднаква височина и двете си ръце, бели, нежни ръце с розови нокти, обрасли в гъсти къси и черни косми. И като говореше, държеше се така, сякаш се намира пред огледало. Той имаше най-голямата библиотека в градчето, един обкован и добре затворен сандък с книги, които му бе завещал преди смъртта си неговият учител, прочутият Арап ходжа, и които той не само грижливо пазеше от прах и молци, но и сам рядко и скъпернически четеше. Но самото съзнание, че той има такъв брой скъпоценни книги, му даваше авторитет пред хората, които не знаеха какво е това книга, и повдигаше цената му в неговите собствени очи. Знаеше се, че той пише хроника на най-важните събития в града. И това му създаваше сред гражданите име на човек учен и изключителен, защото се смяташе, че той държи по някакъв начин в ръцете си доброто име на града и на всеки жител поотделно. Всъщност тая хроника не бе нито обширна, нито опасна. За пет-шест години, откак я водеше мюдерисът, тя бе изпълнила всичко четири страници от една малка тетрадка. Защото по-голямата част от градските събития мюдерисът не смяташе за достатъчно важни и достойни да влязат в неговата хроника и поради това тя остана така безплодна, суха и празна като високомерна стара мома.
Четвъртият от „пазителите на закона“ бе Давид Леви, вишеградският равин, внук на оня известен стар равин Хаджи Лиячо, който му бе оставил в наследство своето име, пост и имот, но нищо от своя дух и своята приветливост. Той бе млад, дребен и блед човек с тъмни кадифени очи и тъжен поглед. Беше неизказано боязлив и мълчалив. Беше отскоро равин и неотдавна се бе оженил. За да изглежда по-важен и по-едър, носеше широко и богато облекло от тежка чоха, лицето му бе обрасло с брада и мустаци, но под това облекло се чувствуваше слабо, зиморничаво тяло, а през черната, рядка брада прозираше болнав детински овал на лицето. Той ужасно страдаше, когато трябваше да излезе сред хората и да участвува в разговори и решения, тъй като се чувствуваше винаги малък, слаб и недорасъл.