Сега тия четирима души седяха на слънцето и се потяха, облечени в празнични дрехи, разтревожени и загрижени повече, отколкото искаха да покажат.
— Я да запалим още по една; имаме време, баба му негова, да не е птица, та да се спусне на моста — казваше поп Никола като човек, който отдавна е свикнал да прикрива с шега грижата и истинската мисъл, своя и чужда.
Всички погледнаха към Околища, па се хванаха за тютюна.
Разговорът вървеше бавно и предпазливо и се въртеше все около въпроса за посрещането на коменданта. Всичко се свеждаше до това, че поп Никола е тоя, който трябва да го поздрави и да му пожелае „добре дошъл“. Със стиснати клепачи и вежди, събрани така, че очите му образуваха оная тъмна линия, от която бликат златни искри като усмивка, поп Никола ги гледаше и тримата дълго, мълчаливо и внимателно.
Младият равин примираше от страх. Нямаше сили да издуха дима, та той още дълго се виеше из брадата и мустаците му. Мюдерисът бе не по-малко уплашен. Цялото негово красноречие и цялото му величие на учен човек го бяха напуснали сутринта изведнъж. Той нямаше и най-малка представа колко слисан изглежда и до каква степен е уплашен, защото високото мнение, което имаше за себе си, не допускаше да си помисли такова нещо. Опитваше се да произнесе една от ония свои книжовни речи, в които измерените движения обясняват всичко, но хубавите му ръце сами падаха на скута и речта му се объркваше и прекъсваше. И сам се чудеше къде се е дянало неговото всякогашно достойнство, и напразно мъчително го търсеше като нещо, с което отдавна е свикнал и което сега, когато най-много му трябваше, бе загубил някъде.
Молла Ибрахим бе малко по-блед от обикновено, но иначе спокоен и съсредоточен. Той и поп Никола се поглеждаха от време на време, като че се споразумяваха с очи. Още от младини те бяха добри познайници и приятели, доколкото в тогавашните времена можеше да се говори за приятелство между турчин и сърбин. Когато поп Никола на млади години имаше ония свои „закачки“ с вишеградските турци и трябваше да се крие и бяга, молла Ибрахим, чийто баща бе много силен в градчето, му бе направил някаква услуга. По-късно, когато дойдоха по-добри времена за градчето и отношенията между двете вери станаха по-поносими, а и двамата бяха вече на зряла възраст, те се сприятелиха и на шега се наричаха комшии, понеже къщите им бяха в двата противоположни края на градчето. При суша, наводнение, епидемия или други нещастия те винаги биха един до друг, всеки за своя народ. И иначе, когато се срещаха на Мейдан или на Околища, те се поздравяваха и си говореха така, както никъде не се поздравяват и не си говорят поп и ходжа. Тогава поп Никола често посочваше с чибука си надолу към градчето край реката и казваше полушеговито:
— Всичко, което долу диша и пълзи, а има човешки глас, носим ти и аз на душите си.
— Вала, така е, комшу — отговаряше молла Ибрахим, като заекваше, — белите носим.
(А вишеградчани, които намират думи да се присмеят на всекиго и на всичко, казваха за хората, които живеят приятелски: „Пазят се като попа и ходжата“. И това стана поговорка.)
И сега двамата се разбираха добре, макар че не бяха проговорили нито дума. Поп Никола знаеше колко е тежко на молла Ибрахим, а молла Ибрахим знаеше, че на попа не е леко. И се гледаха, както толкова пъти в живота и при толкова различни случаи: като двама души, които носят на душата си всички живи двуноги в градчето, единият — тия, дето се кръстят, а другият — ония, дето се кланят.
В това време се чу конски тропот. Довтаса заптие на дребно конче. Задъхан и уплашен, той отдалече викаше като глашатай:
— Ето господина, ето го на белия кон!
Тогава се появи мюлязимът, винаги спокоен, винаги еднакво любезен и еднакво мълчалив.
От Околища се вдигаше прах.
Тия хора, родени и израсли в тоя затънтен край на Турция, и то на изтраялата до XIX век Турция, естествено никога не бяха имали случай да видят истинската, мощна и добре организирана войска на една велика сила. Всичко, което досега бяха могли да видят, бяха непълните, слабо хранени, лошо облечени и нередовно плащани части от царския аскер или, което бе още по-лошо, насила събрания босненски башибозук, без дисциплина и въодушевление. Сега за пръв път се явяваше пред тях истинската „сила и орда“ на една империя, победоносна, блестяща и сигурна в себе си. Такава войска трябваше да заслепи очите им и да спре думите в гърлото им. Още на пръв поглед, от конските такъми и от всяко копче на войниците, зад издокараните като за парад хусари и егери, се долавяше дълбокият и здрав тил, силата, редът и благосъстоянието на един друг свят. Изненадата бе голяма и впечатлението дълбоко.