Така стояха, като се гледаха в недоумение. Само погледите им се питаха един друг нямо: „Останахме ли живи и наистина ли мина най-лошото?“ „Какво ни очаква и какво да се прави?“
Мюлязимът и поп Никола се съвзеха първи. Стигнаха до заключението, че „пазителите на закона“ са изпълнили своята длъжност и сега не им остава друго, освен да си отидат в своите къщи и да повлияят на народа да не се плаши и да не бяга, но добре да внимава какво върши. Останалите, без кръв в лицето и без мисли в главата, приеха това заключение, както биха приели и всяко друго, защото сами не бяха в състояние да направят свое.
Мюлязимът, когото нищо не можеше да извади от неговото спокойствие, отиде да си гледа работата. Заптието сгъваше дългия шарен килим, на който не бе съдено да приеме коменданта, а до него стоеше Салко Хедо, студен и безчувствен като съдбата. През това време „пазителите на закона“ се пръснаха, всеки по свой начин и всеки по своя път. Равинът бързаше с дребни крачки в желанието си колкото може по-скоро да стигне в къщи и да усети топлината и защитата на семейния кът, в който живееха майка му и жена му. Мюдерисът вървеше малко по-бавно, но дълбоко замислен. Сега, когато всичко бе минало неочаквано леко и добре, макар и доста грубо и неприятно, изглеждаше му напълно ясно, че не е имало причина за страх и му се струваше, че той действително от нищо не се е боял. И мислеше само какво значение може да има това преживяване за неговата хроника и колко място да заеме в нея. Двадесетина реда ще бъдат достатъчни. Може и петнайсет, а може дори и по-малко. И колкото повече се приближаваше до дома, толкова намаляваше това число. И с всеки спестен ред му се струваше, че омаловажава и смалява всичко край себе си, а той, мюдерисът, се обогатява и издига сам в своите очи.
Молла Ибрахим и поп Никола вървяха заедно чак до подножието на Мейдан. И двамата мълчаха, изненадани и поразени от вида и поведението на императорския полковник. Двамата бързаха по-скоро да стигнат в къщи и да се видят със своите. Там, гдето пътищата им се разделяха, те спряха за миг и се спогледаха мълчаливо. Молла Ибрахим въртеше очи и мърдаше устни, сякаш непрекъснато дъвче една и съща дума, която не може да изговори. Поп Никола намери отново своята усмивка от златни искри, с която окуражаваше и себе си, и ходжата, и изказа мисълта на двамата:
— Кървава работа е войската, молла Ибрахим!
— Пппппправо казваш, кккърррвава — заекна молла Ибрахим, като вдигна двете си ръце и се сбогува с движението на главата и израза на лицето си.
А поп Никола тежко и бавно стигна до своята къща при черквата. Посрещна го попадията, без да го пита нещо. Веднага изу ботушите, смъкна расото и свали калимявката от гъстата запотена плитка на червеникавата си и посребрена коса. Седна на малкия приземен чардак. На дървеното перило вече стоеше чаша вода с парченце захар. Щом се освежи и запали цигара, уморено затвори очи. Но пред вътрешния му взор продължаваше да се мярка нервният полковник като мълния, която осветява човека и така запълва цялото му зрително поле, че той вижда само нея и пак не може да различи образа й. Попът с въздишка прогони дима далече, като тихо си говореше сам на себе си.
— Ей, чуден поганец, баба му негова!
От града се чу барабан, а после тръбата на егерския отред, пронизителна и игрива, с нова, необикновена мелодия.
XI
Така големият обрат в живота на градчето край моста стана без други жертви, освен страданието на Али ходжа. Само след няколко дена животът си тръгна отново и изглеждаше в същината си непроменен. И самият Али ходжа дойде на себе си и като останалите търговци отвори отново своя дюкян при моста, само че вече носеше ахмедията си малко по-накривена надясно, за да не се вижда белегът на раненото му ухо. Онова „оловно гюлле“, което бе легнало в гърдите му, когато бе видял червения кръст на ръката на австрийския войник и през сълзи бе прочел „царските думи“, наистина не бе изчезнало, но бе станало малко като зърно от броеница, та с него можеше да се живее. А той не бе и единственият, който го носеше.