Но затова външният изглед на градчето се изменяше видимо и бързо. И същите ония хора, които в къщите си запазваха напълно стария ред и не мислеха да го променят, леко се съгласяваха с тия промени в града и ги приемаха след по-кратко или по-дълго чудене и мърморене. Разбира се, и тук, както винаги и навред при подобни обстоятелства, новият живот означаваше всъщност смесване на старото с новото. Старите схващания и старите ценности се сблъскваха с новите, смесваха се помежду си или живееха успоредно, сякаш чакат кой кого ще надживее. Хората смятаха във форинти и крайцери, но също така и в грошове и пари, мереха на аршин, на ока и драмове, но и на метри, килограми и грамове, поставяха срокове за плащане и поръчки по новия календар, но още по-често по старите навици: на Гергьовден, на Димитровден. По естествения закон хората се противопоставяха на всичко ново, но не отиваха до край, защото за мнозинството животът е винаги по-важен и по-кратък от обстоятелствата, при които се живее. Само у изключителни единици се разиграваше по-дълбока, истинска драма в борбата между старото и новото. За тях начинът на живот беше неразривно и безусловно свързан със самия живот.
Такъв човек бе Шемси бей Бранкович от Црънча, един от най-богатите и най-видни бейове в градчето. Той имаше шестима синове, четирима от които бяха женени. Техните къщи образуваха цяло малко селце, обкръжено от сливаци и горички. Шемси бей беше неоспорваният, мълчалив и строг старейшина на тая голяма задруга. Висок, прегърбен от годините, с грамаден бял, извезан със злато каук на главата, той само в петък слиза в чаршията, за да се моли в джамията. От първия ден на окупацията той не се спира никъде в града, не разговаря с никого, не гледа около себе си. В къщата на Бранкович не може да влезе нито едно парченце нова носия или обувка, нито нов инструмент или нова дума. На никого от синовете си не позволява да захване каквато и да е работа, която е във връзка с новата власт, внучетата си не пуска на училище. От всичко това тяхната задруга търпи загуби; между синовете се чувствува недоволство от твърдоглавието на стареца, но никой не смее и не може нито с дума, нито с поглед да му се противопостави. Турците от чаршията, които работят и се бъркат в новия свят, поздравяват Шемси бей, когато минава там, с няма почит, в която има и страх, и удивление, и нечиста съвест. Най-старите и най-видни турци от града отиват често в Црънча като на хаджилък, за да поседят и поразговарят с Шемси бей. Това са срещи на ония, които, решени да издържат до край в своята упоритост, не са съгласни за нищо на света да се примирят с действителността. По-точно това е дълго седене без много думи и без съществени заключения.
Шемси бей седи и пуши на червено килимче, загърнат и закопчан лете, както и зиме, а гостите — около него. Обикновено се говори за някои нови неразбираеми и объркани мерки на окупационните власти или за турците, които все повече се нагаждат към новия ред на нещата. Всички чувствуват нужда да разкрият пред тоя упорит и величествен човек своите огорчения, своя страх и недоумение. И всеки разговор завършва с въпросите: къде води това и къде ще спре? Кои са и какво искат тия чужденци, които, изглежда, не знаят какво е почивка и отдих, нито мярка и граница? С какви планове са дошли, защо имат толкова нужди, сякаш едната води другата, защо им е всичко това и какво е това безпокойство, което като някакво проклятие непрестанно ги гони и тика към все по-нови работи и начинания, чийто край не се вижда?
А Шемси бей само ги гледа и най-вече мълчи. Лицето му е тъмно не защото го е обгоряло слънцето, а защото отвътре тъмнее. Погледът твърд, но далечен и занесен. Очите помътени, а около черните зеници белезникавосиви кръгове като у престарял орел. Голямата уста без забележими устни, здраво стисната, се движи бавно, сякаш премята все една и съща дума, която не се изговаря.
И все пак хората си отиват от него с чувство на облекчение, нито утешени, нито успокоени, но трогнати и увлечени от неговия пример на твърда и безнадеждна упоритост.
А когато другия петък Шемси бей дойде в чаршията, пак го чака някоя промяна в хората или сградите, която миналия петък не е била. За да не бъде принуден да я гледа, той навежда очи към земята, но и тук, в изсъхналата улична кал вижда следи от конски копита и забелязва, че заедно с турските кръгли, цели конски плочи, все по-често се виждат извитите швабски подкови с остри шипове по краищата. Така и тук, в калта по земята, погледът му чете същата безмилостна присъда, която вижда навред по лицата и нещата край себе си, присъда на времето, което не се оставя да бъде спряно.