Като разбра, че няма къде да дене и очите си, Шемси бей престана изобщо да ходи в чаршията. Усамоти се съвсем в своята Црънча, гдето седеше като мълчалив, но строг и неумолим домакин, дотежал на всички, а най-много на себе си. По-старите и по-видни турци от градчето продължаваха да го посещават като някаква жива светиня. (Между тях особено Али ходжа Мютевелич.) А през третата година на окупацията Шемси бей умря, без да боледува. Пукна се от мъка, без да изговори оная горчива дума, която постоянно търкаляше в старческата си уста, и без да стъпи вече кракът му в чаршията, гдето всичко бе тръгнало по нов път.
И наистина градчето бързо мени своя вид, защото чужденците изкореняват дървета, садят нови на други места, поправят пътища, прокарват нови, копаят канали, зидат обществени сгради. През първите няколко години в чаршията бяха съборени разкривените дюкяни, които, да си кажем право, дотогава никому не пречеха. Вместо тия старовремски дюкяни с дървени кепенци бяха построени нови, масивно зидани, с покриви от керемиди или ламарина и с металически ролетки на вратите. Като жертва на тия мерки трябваше да бъде съборен и дюкянът на Али ходжа, но той упорито се противопоставяше, съдеше се по всички възможни начини и се измъкваше, докато се наложи неговият дюкян да си остане такъв, какъвто си беше, и на мястото, дето си беше. Пиацата бе разширена и изравнена. Издигнат бе нов конак, голяма сграда, в която трябваше да се сместят съдът и околийското управление. А пък войската работеше за своя сметка още по-бързо и по-безогледно, отколкото гражданската власт. Издигаха бараки, изкореняваха и садяха, променяха вида на цели ридове.
Старите граждани не могат да се опомнят и начудят. И точно когато мислят, че е дошъл краят на тая чудна старателност, чужденците почват някоя нова, още по-неразбираема работа. А гражданите спират и наблюдават тия неща, но не като децата, които обичат да гледат работата на възрастните, а напротив, както възрастните спират за миг пред детските игри. Защото тая постоянна нужда на чужденците да градят и разграждат, да копаят и зидат, да правят и преправят, тоя вечен техен стремеж да предвидят действието на природните сили, да ги избягнат или надвият, това никой тук не можеше да разбере и оцени. Напротив, всички граждани, особено по-старите хора, виждат в това нещо нередно и лош знак. И ако зависеше от тях, Вишеград би изглеждал като всички ориенталски градчета. Което се пропука, ще се закърпи; което се килне, ще се подпре; но преди това и без това никой без нужда или по план и предвиждане няма да си отваря работа, няма да бута темели и няма да променя от бога дадения вид на града.
Но чужденците продължаваха своята работа едно след друго, бързо, последователно, по неизвестни и добре приготвени планове, за все по-голяма изненада и учудване на гражданите. Така напълно неочаквано за нашите хора дойде редът и на порутения и изоставен керван-сарай, който дори и в този си вид образуваше едно цяло с моста, също както и преди триста години. Наистина това, което се наричаше Каменен хан, отдавна вече беше пълна развалина. Вратите бяха прогнили, дантелените решетки от мек камък на прозорците изпочупени, покривът пропаднал във вътрешността на сградата, а из него растеше голяма акация и купища безименни храсти и бурени, но външните стени бяха все още запазени; правилният строен четириъгълник от бял камък стоеше изправен. В очите на гражданите, от рождение до смърт, това не бе обикновена развалина, а завършек на моста, съставна част от града, както и тяхната родна къща, и никому никога, дори и на сън, не бе идвало на ум, че може да се посегне на стария хан и че на него трябва да се променя нещо, което времето и самата природа не са изменили. Но един ден дойде ред и на това. Най-напред инженери дълго мериха около развалините, а след това дойдоха работници и почнаха да свалят камък след камък, да плашат и разгонват различните птици и дребни животинки, които се бяха загнездили там. Високата равнинна зад пиацата до моста се оголи бързо и окелявя, а от хана остана купчина хубав, натрупан на камара камък. За малко повече от година вместо някогашния керван-сарай от бял камък бе издигната висока тромава казарма на два етажа, боядисана бледосиньо, покрита със сива ламарина, с бойници по ъглите. На разширения плац по цял ден се обучаваха войници, които при гръмкия вик на ефрейтора мъченически опъваха ръце и крака и падаха с лице в праха като клетници. А привечер от многобройните прозорци на тая грозна сграда отекваха мелодии на неразбираеми войнишки песни, съпровождани с устна хармоника. И така — докато пронизителният звук на войнишката тръба със своята тънка мелодия, от която градските кучета виеха презглава, не угаси всички тия звуци и последната светлина на прозорците. Така изчезна хубавото везирово дарение и така казармата, която народът, верен на своите навици, нарече Каменен хан, почна своя живот на равното при моста в пълно несъгласие с всичко, което я обкръжаваше.