Сега мостът остана съвсем отделен и сам.
Наистина и на него ставаха неща, при които постоянните и непроменливи навици на местните хора се сблъскваха с новите, които чужденците и техните привички донасяха, и в тия сблъсквания старото и местното редовно биваше осъждано на отстъпление и приспособяване.
Ако зависеше от нашите хора, животът на капията щеше да продължава да си тече без промени. Забелязваше се само, че сега там идваха и сърби, и евреи, все по-свободно, все повече и във всяко време на деня, без да държат, както някога, сметка за турците и техните навици и права. Иначе всичко си вървеше по старому. През деня тук седяха прекупвачи, делови хора, които посрещаха селянките и купуваха вълна, птици или яйца, а заедно с тях и безделници, които се помъкваха заедно със слънцето от единия до другия край на градчето. Привечер излизаха и други граждани, хора на работата и труда, за да поговорят или помълчат малко тук, загледани в голямата зелена река, обрасла с ракита и прошарена с пясъчни наноси. А нощта беше за момците и бекриите. За тях никога, дори и сега, нямаше граница нито във времето за стоене, нито в постъпките.
В тоя нощен дял на живота, поне на първо време, имаше промени и недоразумения. Новата власт въведе и постоянно осветление в града. Още първата година по главните улици и по пресечките бяха поставени на зелени стълбове фенери, в които горяха петролни лампи. (Фенерите чистеше, пълнеше и палеше високият Ферхат, един сиромах с пълна къща деца, който дотогава прислужваше в хюкюмата, пускаше фишека през рамазана и вършеше други подобни неща, без постоянна и сигурна заплата.) Така бе осветен мостът на няколко места, дори и на капията. Стълбът на фенера бе закован на оная дъбова греда, която бе останала в зида от някогашния чардак. Тоя фенер на капията трябваше да издържи дълга борба с мераклийските навици на ония, които в тъмнината обичаха да пеят, пушат и разговарят на капията, както и с разрушителните инстинкти на младежите, у които се смесват и сблъскват любовта, скуката и ракията. Дразнеше ги тая мъждива светлина и много пъти фенерът и газената лампа осъмваха изпотрошени. Много глоби и присъди имаше за тоя фенер. По едно време нарочен общински стражар пазеше светлината. Така нощните посетители на капията имаха сега и жив свидетел, който им беше още по-неприятен от фенера. Но времето вършеше своето и новите поколения с време свикнаха и се помириха с това да развихрят своите нощни чувства при слабата светлина на общинския фенер и да не хвърлят всеки път по него камък, сопа или първия твърд предмет, който им падне на ръка. Това беше още по-лесно, защото през лунните нощи, когато капията особено се посещаваше, фенерите изобщо не се палеха.
Само веднъж в годината мостът биваше силно осветен. В навечерието на 18 август всяка година, за императорския рожден ден, властите украсяваха моста с венци от листа и ред млади борове, а при първия мрак пламваха редица фенери и дребни светлини: стотици тенекиени кутии от войнишки консерви, напълнени с лой и стеарин, пламваха в дълги редици по оградата на моста. Те го осветяваха по средата, а краищата му и стълбовете, на които се крепи, се губеха в мрака, така че осветената част сякаш се рееше в пространството. Но всяка светлина бързо догаря и всяко тържество минава. На другия ден мостът бе пак същият, както преди. Само в очите на децата от това поколение оставаше новата и необикновена картина на моста под краткотрайната игра на светлините, жива и внушителна, но кратка и преходна като сън.
Заедно с постоянното осветление новите власти въведоха на капията и чистота, по-скоро особен вид чистота, която отговаряше на техните схващания. Кори от плодове, семки от дини и черупки от лешници и орехи сега не оставаха с дни по каменните плочи, докато дъждът не ги измие или вятърът отнесе. Всяка сутрин специален общински човек метеше и чистеше всичко това. И то, най-сетне, никому не пречеше твърде, защото хората се примиряват с чистотата, дори когато не е възникнала от техните навици и нужди; разбира се, при условие да не бъдат заставени лично те да я спазват.