Имаше и още една новост, която окупационните времена и новите хора докараха: на капията, за пръв път, откак тя съществуваше, почнаха да идват жени. Чиновническите жени и дъщери, техните прислужнички и бавачки се спираха тук на разговор или идваха на празник да седят заедно със свои придружители — военни или цивилни. Това не ставаше често, но пак разваляше настроението на старите хора, които идваха тук да изпушат над водата в мир и тишина своя чибук, а тревожеше и вълнуваше и младите.
Съществуваше, наистина, от край време известна връзка между капията и жените в градчето, но само дотолкова, доколкото мъжете идваха да подхвърлят по някоя ласкава дума на девойките, които минават през моста, или пък да изразят, да изкажат или отболеят тук, на капията, своите увлечения, мъки и спорове за жени. Много самотници преседяваха тук цели часове и дни в тихо пеене („само за своя душа“) или в тютюнев дим, или просто нямо загледани в бързата вода и така плащаха своя данък на онова увлечение, на което всички дължим и от което малцина могат да се отърват. Много съпернически стълкновения между младите бяха оправяни и изглаждани тук, много любовни интриги замисляни. Много бе говорено и мечтано за жени и любов, много страст се бе раждала и много угасвала. Всичко това бе ставало, но жените сами никога не спираха, нито седяха на капията — и то нито християнските, нито пък мюсюлманските жени. Сега това се промени.
В празник и неделя на капията се виждаха готвачки, пристегнати в кръста, зачервени в лицето, с изскочили тлъстини над и под корсета, от който спираше дъхът им. С тях са и техните подофицери в изчеткани униформи, с лъскави метални копчета, червени гайтани и „шицарски“ помпони на гърдите. А в работен ден привечер се разхождат чиновници и офицери с жените си, спират се на капията, разговарят на своя неразбираем език, смеят се високо и се движат свободно.
Тия безделни, свободни и засмени жени бодяха очите на всички, на кого повече, на кого по-малко. Хората се чудеха и смущаваха до едно време, а след това почнаха да свикват, както бяха свикнали с много други новости, макар че не ги възприемаха.
Изобщо може да се каже, че всички тия промени на моста бяха незначителни, повърхностни и краткотрайни. Многобройните и важни промени в духовете и навиците на гражданите и външният изглед на града като че минаваха край моста, без да го засягат. Сякаш белият старинен мост, който бе прехвърлил зад себе си три века без следа и белег, ще остане и „под новия цар“ непроменен и ще преодолее и това наводнение от новости и промени, както винаги преодоляваше най-големите „прииждания“ и из разбеснелите маси мътна вода, които го заливаха, изплуваше незасегнат и бял като новороден.
XII
И така, сега животът на капията бе още по-оживен и още по-пъстър.
Сега по цял ден, и дори до някое време през нощта, на капията се редуваше тоя многоброен и пъстър свят, наши и чужденци, млади и стари. Всички се занимаваха само със себе си, заети само с мислите, удоволствията и страстите, които ги бяха довели на капията. Затова и не обръщаха внимание на минувачите, които, водени от други мисли и свои грижи, минаваха през моста с наведена глава или занесен поглед, без да се обръщат нито наляво, нито надясно и без да държат сметка за ония, които седят на капията.
Такъв минувач беше във всеки случай и газда Милан Гласинчанин от Околища. Висок, слаб, блед и прегърбен човек. Цялото му тяло изглеждаше прозрачно и без тежест, но поставено на оловни стъпала. Затова при ходене се клати и накланя като хоругва в детски ръце при лития. Косата и мустаците му са бели като на старец, очите приведени. Такъв, той сега минава оттук и крачи като сомнамбул. Не забелязва дали нещо на капията или у хората се е променило и сам остава почти незабелязан от хората, които идват тук да седят, мечтаят, пеят, търгуват, разговарят или денгубят. Старите го забравят, младежта не си спомня за него, чужденците не го познават. И все пак неговата съдба е в тясна връзка с капията, ако поне се съди по това, което до преди десет-дванайсет години се приказваше или шепнеше за него в градчето.
Милановият баща, газда Никола Гласинчанин, се засели в градчето някак си по времето, когато бунтът в Сърбия бе в своя разгар. Купи хубав имот в Околища. Упорито се поддържаше мнението, че е избягал отнякъде с много, но нечестно спечелени пари. Никой нямаше доказателства и всеки вярваше това само наполовина. Но и никой не го отхвърляше напълно. Два пъти се жени, ала не му провървя с децата. Изгледа само тоя син Милан и нему остави всичко, което имаше, явно и скрито. И Милан имаше само един син, Петър. Имотът би му стигал и престигал, ако нямаше една, една-единствена, но всемогъща страст — комара.