Истинският вишеградчанин по природа не е комарджия. Както видяхме, техните страсти са други и по-особени: прекалена любов към жените, склонност към пиене, песни, скитания или празни мечти край родната река. А човешката годност е ограничена във всичко, дори и в това. Затова страстите у него се сблъскват, потискат и често напълно изключват една друга. Това не значи, че в градчето нямаше хора, отдадени и на тоя порок, но в действителност числото на комарджиите бе всякога малко в сравнение с други градчета и в повечето случаи това бяха чужденци или заселници. Във всеки случай Милан Гласинчанин бе един от тях. От най-ранна младост той цял се отдаде на комара. Когато в градчето не намираше компания за игра, та отиваше чак в друг кадилък, отдето се връщаше или пълен с пари като търговец от панаир, или с празни джобове, без часовник и ланец, без кутия за тютюн и пръстен, но във всички случаи блед и неотспал, сякаш е боледувал.
Иначе неговото обикновено място бе ханът на Устамуич в края на вишеградската чаршия. Тук има тясна стаичка без прозорци, гдето и денем гори свещ и гдето винаги се намират трима-четирима, за които комарът е по-необходим от всичко. Затворени тук, сред тютюнев дим и застоял въздух, със зачервени очи, сухи уста и треперещи ръце, те често сливат ден и нощ, служейки на своята страст като мъченици. В тая стаичка Милан прекара голям дял от своята младост и остави голям дял от своята сила и имот.
Нямаше повече от трийсет години, когато с него стана внезапна и за по-голямата част от хората необяснима промяна, която завинаги го излекува от неговата грозна страст, а в същото време измени живота му и го преобрази напълно.
Една есен, оттогава има около четиринайсет години, в хана пристигна някакъв чужденец. Нито стар, нито млад, нито грозен, нито хубав, на средни години, среден на ръст, мълчалив, а се усмихва само с очи. Делови човек, напълно съсредоточен върху работата, за която е дошъл. Остана да нощува тук и на мръкване влезе в стаичката, гдето комарджиите се бяха затворили още след пладне. Приеха го с недоверие, но той се държеше така тихо и скромно, че дори не забелязаха, когато почна и той да прави малки залози на картата. Повече губеше, отколкото печелеше, мръщеше се смутено и с несигурна ръка вадеше сребърни пари от вътрешните си джобове. Понеже загуби доста, принудиха се да му дадат картите и той да ги раздава. Отначало раздаваше бавно и внимателно, после все по-живо и свободно. Играеше, без да се пали, но смело и докрай. Купчината сребърни пари растеше пред него. Играчите взеха да отпадат. Един предложи златната си верижка срещу карта, но чужденецът студено отказа, като заяви, че играе само на пари.
На мръкване играта прекъсна, защото никой вече нямаше пари в себе си. Милан Гласинчанин беше последният, но най-после и той трябваше да се отдръпне. Чужденецът учтиво се сбогува и си отиде в стаята.
На другия ден играха отново. И чужденецът пак поред губеше и печелеше, но повече печелеше, отколкото губеше, и така вишеградчаните пак останаха без пари. Гледаха ръцете и ръкавите му, наблюдаваха го от всички страни, донасяха нови карти, сменяха местата си на секията, но нищо не помагаше. Играеха простата и добила лоша слава игра отуз бир (трийсет и едно), която всички знаеха от детинство, но похвата на чужденеца не можаха да схванат. Ту теглеше карта на двайсет и девет, дори и на трийсет, ту оставаше на двайсет и пет. Приемаше всякакъв залог, най-малък и най-голям, отминаваше всички дребни неправилности у отделните играчи, сякаш не ги забелязваше, но по-големите отстраняваше студено и без много думи.
Милан Гласинчанин се измъчваше и дразнеше от присъствието на този чужденец в хана. Тия дни той и без това се чувствуваше разкършен и трескав. Заричаше се вече да не играе, но пак идваше, губеше и последната пара и се връщаше в къщи, изпълнен с яд и срам. На четвъртата или петата вечер можа да се овладее и да си остане в къщи. Беше приготвил парите и се бе облякъл, но все пак остана на първото си решение. Главата му тежеше, дишаше неспокойно. Вечеря набързо надве-натри, без да съзнава какво яде. След това на няколко пъти излиза пред къщи, пушеше, разхождаше се и гледаше долу под себе си замрялото градче в светлата есенна нощ. Докато се разхождаше така безкрай, изведнъж съгледа как една сянка, която вървеше по пътя, се отби и застана край неговата ограда.