— Добър вечер, комшу! — викна непознатият. По гласа го позна: беше чужденецът от хана. Очевидно човекът бе дошъл заради него и искаше да разговаря. Милан се приближи до оградата.
— Ти не дойде тая вечер в хана? — попита чужденецът спокойно и хладно, като между другото.
— Не съм нещо разположен днес. Там са другите играчи.
— Няма вече никого. Всички се разотидоха преди време. Но хайде да седнем ние двамата.
— Късно е, бога ми, па и няма къде.
— Ще седнем долу на капията. Сега ще изгрее месечината.
— Ама не му е времето — дърпа се Милан, а устата му е сякаш дървена и думите като чужди.
Чужденецът стоеше и чакаше, сякаш дори не си помисляше, че може да бъде иначе, а не така, както той казва.
И наистина Милан отключи вратника на градината и тръгна с човека, макар че и с думи, и с мисли, и с последно напрежение на волята се противопоставяше на тая тиха сила, която го теглеше, но на която не можеше да се противопостави, колкото това и да го обиждаше и да предизвикваше у него отпор и отвращение към чужденеца.
Бързо се спуснаха от Околища. Едър, нащърбен месец наистина се вдигаше зад Станишевци. Мостът изглеждаше безкраен и призрачен, защото краищата му се губеха в млечната мъгла, а стълбовете при основите тънеха в мрак; едната страна на всеки стълб и свод е ярко осветена, а другата — в пълна сянка; тия осветени и тъмни повърхности се чупят и пресичат в остри линии така, че целият мост прилича на чудна арабеска, възникнала в моментната игра на светлината и мрака.
На капията нямаше жива душа. Седнаха. Чужденецът извади карти, Милан зина още веднъж да каже, че е неудобно, че картите не се различават добре и парите не се разпознават, но чужденецът вече не му обръщаше внимание. Започна играта.
В началото все още проговаряха по някоя дума, но като се разгорещи играта, съвсем млъкнаха. Само свиват цигари и ги палят една от друга. Картите минаха няколко пъти от едни ръце в други, но накрая заседнаха у чужденеца. Парите безшумно падаха на камъка, по който избиваше тънка роса. Настъпи оня миг, които Милан добре познаваше, когато чужденецът тегли на двайсет и девет двойката и на трийсет асото. Гърлото му се схвана съвсем и погледът помръкна. А лицето на чужденеца е на месечината още по-спокойно от обикновено. За по-малко от час Милан остана без пари. Чужденецът му предложи да отиде до в къщи и да вземе, а той ще го придружи. Отидоха, върнаха се и продължиха играта. Милан играеше като ням и сляп; мислено налучкваше картата и със знаци казваше какво иска. Изобщо, сякаш картите помежду им бяха станали нещо второстепенно и само повод за отчаяна борба без отдих. Когато Милан пак свърши парите си, чужденецът му заповяда да отиде в къщи и да донесе, а той остана да пуши на капията. Не сметна за нужно да го придружи, защото вече не можеше и да се мисли, че Милан може да не послуша или да излъже и да остане в къщи. И Милан послуша, без уговорки отиде и покорно се върна. Тогава щастието внезапно се обърна — Милан си върна загубата. От възбуда възелът в гърлото му още повече се стегна. Чужденецът взе да удвоява и утроява залога. Играта ставаше все по-бърза и по-остра. Между тях съскаха карти, сновяха пари, злато и сребро. И двамата мълчеха. Милан само дишаше възбудено, като едно след друго се изпотяваше и мръзнеше в меката лунна нощ. Играеше, раздаваше и покриваше, но не защото му се играеше, а защото трябваше. Усещаше как тоя чужденец му измъква не само парите дукат по дукат, но и мозъка от костите, кръвта от жилите капка по капка, и че силата и волята го напускат с всяка нова загуба. От време на време поглеждаше под око своя противник в играта. Очакваше да види озъбено сатанинско лице с очи като жарава, но напротив, пред него не преставаше да стои познато лице на чужденеца, с напрегнат израз на човек, който върши своята всекидневна работа, който бърза да свърши започнатото и на когото самия не е нито лесно, ни приятно.
Скоро Милан изгуби всичките си готови пари. Тогава чужденецът предложи да играят на добитъка, после — земята и имота.
— Четири истински маджарии турям, а ти дорестия със седлото. Съгласен ли си?
— Да.
Така отиде дорестият, а след него още два товарни коня, после кравите и телетата. Като грижлив и пестелив търговец, чужденецът изброяваше по име всичкия добитък от Милановия обор и точно оценяваше всяка глава, сякаш бе роден и отрасъл в тая къща.
— Ето единайсет дуката за оная нива, дето я казват салкуша. Даваш ли дума?