— Давам.
Чужденецът раздаваше. В пет карти Милан имаше само двайсет и осем.
— Още? — попита тихо чужденецът.
— Още една — пошепна едва чуто Милан и всичката кръв нахлу в сърцето му.
Чужденецът кротко обърна карта. Беше двойка, спасителната карта. Милан равнодушно процеди през зъби:
— Стига!
Разтреперан стискаше и криеше картите. Мъчеше се да придаде на лицето си най-равнодушен израз, та противникът да не разбере на колко стои.
Тогава чужденецът почна да вади за себе си открито. Когато стигна до двайсет и седем, спря, погледна спокойно Милан в очите, ала той сведе поглед. Чужденецът обърна още една карта. Беше двойка. Въздъхна късо и едва чуто. Изглеждаше, че ще остане на двайсет и девет и Милан усети, че кръвта почна да се връща в главата му в предчувствие на победна радост. Но тогава чужденецът се сепна, изпъчи гръдния си кош и отметна глава, та на месечината блеснаха челото и очите му, и обърна още една карта. Пак двойка. Изглеждаше невероятно три двойки да излязат почти една след друга, но така беше. На обърнатата карта Милан видя своята нива, разорана и бранувана, каквато е напролет, когато е най-хубава. Завъртяха се браздите около него като в несвяст, но спокойният глас на чужденеца го върна на себе си:
— Отуз бир! Нивата е моя!
Дойде редът на другите ниви, после на двете къщи, на дъбовата горичка в Осойница. В оценките винаги се съгласяваха. Понякога Милан печелеше и грабваше дукатите. Надеждата блясваше като златото, но след две-три нещастни „ръце“ оставаше без пари и пак залагаше имот.
Когато играта като порой отнесе всичко, двамата играчи застанаха за момент, но не за да поемат дъх, защото от това, изглежда, и двамата се бояха, а да помислят на какво биха могли да играят още. Чужденецът е сдържан, с вид на угрижен труженик, който си почива след първата половина от работата, но бърза да мине на другата. Милан е вцепенен, цял изстинал; сърцето му бие в ушите, а каменното седалище под него се издига и потъва. Тогава чужденецът проговори със своя еднозвучен, досаден глас, малко през нос:
— Знаеш ли какво, приятелю? Да обърнем още веднъж, но всичко за всичко. Аз давам всичко, което спечелих тая нощ, а ти — живота си. Ако спечелиш, всичко е пак твое, както си беше — пари, добитък и земя. Ако изгубиш, скочи от капията в Дрина.
И това каза той също така сухо и делово, както и всичко останало, сякаш се отнасяше за най-обикновена спогодба между двама комарджии, затънали в играта.
„Дошло е душа да се губи или спасява“ — помисли Милан и направи усилие да стане, за да се отскубне от тоя безумен водовъртеж, който всичко бе отнесъл, и сега, ето, увлича и него с непреодолима сила в себе си, но човекът с един-единствен поглед го върна на мястото му. И сякаш играеха в хана със залог от три-четири гроша, той наведе глава и протегна ръка. Сякоха двамата. У чужденеца четворка, а у Милан десетка. Нему се падаше да раздава. Това го изпълни с надежда. Раздаваше, а чужденецът искаше все нови карти.
— Още! Още! Още!
Пет карти изтегли човекът и чак тогава рече: стига! Сега теглеше Милан. Когато стигна до двайсет и осем, спря за миг, погледна натрупаните карти на чужденеца и неговото загадъчно лице. Не можеше да се разбере на колко лежи, но беше много вероятно да има повече от двайсет и осем; първо, защото тая вечер не оставаше на малки числа и, второ, защото имаше пет карти и като събра последни сили, Милан обърна още една карта. Беше четворка. Това е, трийсет и две, изгоря.
Гледаше, но не можеше да повярва на очите си. Струваше му се невъзможно човек да изгуби всичко така наведнъж. От пръстите на краката до темето му нещо огнено и шумно протече през него. Изведнъж всичко му стана ясно: и каква е цената на живота, и какво е човекът, и каква е неговата проклета и необяснима страст да играе със свое и чуждо, със самия себе си и всичко около себе си. Всичко бе ясно и очевидно, сякаш бе съмнало и сякаш бе сънувал, че е играл и изгубил, ала в същото време бе истинско, безвъзвратно и непоправимо. Искаше да продума нещо, да се завайка, да повика някого на помощ поне с една въздишка, но не намери в себе си и толкова сила.
До него чужденецът чакаше.
И тогава внезапно закукурига петел някъде на брега, тънко и гласовито, веднъж и веднага втори път. Беше така близо, че се чуваше как пляска с криле. В същия миг разпръснатите карти полетяха като от вятър, парите се разпиляха и отърколиха, цялата капия се залюля от основи. Милан затвори очи от страх и помисли, че е дошъл последният час. Когато отново отвори очи, видя, че е сам. Неговият противник се бе пръснал като сапунен мехур, а с него бяха изчезнали и картите, и парите от каменната плоча.