Нащърбеният жълто-червен месец плуваше в дъното на хоризонта. Надигаше се прохладен вятър. Шумът на водата в дълбините ставаше все по-силен. Милан опипа внимателно камъка, на който седеше, като се мъчеше да разбере и различи къде е и какво става с него, после се вдигна тежко и като с чужди крака се запъти към къщи, в Околища.
С пъшкане и залитане едва стигна пред къщата и тук падна като ранен, като удари тъпо тялото си о вратата. Домашните се събудиха и го внесоха на леглото.
Два месеца лежа в треска и бълнуване. Мислеха, че няма да може да оцелее. Поп Никола идва и му свети масло. И все пак дойде на себе си и се привдигна, ала като друг човек. Сега той бе старец преди време и особняк, който живее самотно, говори малко и не общува с хората повече, отколкото е потребно. По лицето му, което не познава усмивка, постоянен израз на болезнено, напрегнато внимание. Гледа само къщата си и работи, сякаш никога не е знаел ни другари, ни карти.
Още докато боледуваше, той разказа на поп Никола всичко, което му се бе случило оная нощ на капията, а по-късно го разправи и на двама добри приятели, защото чувствуваше, че не ще може да живее с тази тайна в душата си. Хората подочуха нещо и сякаш бе малко онова, което наистина бе станало, допълниха и украсиха целия разказ, а после, както обикновено правят хората, насочиха вниманието си към друга нечия съдба и забравиха Милан и неговото преживяване. Така това, което остана от някогашния Милан Гласинчанин, живее, работи и се движи между гражданите. Младото поколение го познава само такъв, какъвто е сега, и не подозира, че някога е бил друг. И сам той сякаш е забравил всичко. И когато, слизайки от къщи в градчето, минава през моста с тежки и бавни стъпки на лунатик, той минава край капията без ни най-малко вълнение, дори и без спомени. Не му и идва на ум, че тая софа с бели каменни седалища и безгрижни хора може да има някаква връзка с онова страшно място, нейде накрай света, на което той една нощ игра своята последна игра, поставил на измамната карта всичко, що има, и самия себе си, и своя живот на двата свята.
Изобщо Милан се питаше често дали цялото онова нощно преживяване на капията не е било само сън, който той е сънувал, докато е лежал в несвяст пред къщната врата, само последица, а не причина за неговата болест. Право казано, и поп Никола, и двамата приятели, на които се бе доверил, бяха по-наклонни да смятат целия Миланов разказ за бълнуване, привиждане, което му се е явило в треската. Защото всъщност никой от тях не вярва, че дяволът играе отуз бир и извежда на капията оня, когото иска да погуби. Но нашите преживявания са често така заплетени и тежки, та не е чудно, че хората ги оправдават с участието на самия сатана и се стараят по тоя начин да ги обяснят или поне да ги направят по-леко поносими.
Сега, било каквото било, с дявола или без негова помощ, насън или наяве, сигурно е, че след като бе изгубил тая нощ здравето, младостта си и много пари, Милан Гласинчанин като по чудо се освободи завинаги от своята страст. И не само това. Към приказката за Милан Гласинчанин се прибавя и приказката за още една друга съдба, а и нейната нишка тръгва от капията.
На другия ден след нощта, когато Милан Гласинчанин (насън или наяве) игра страшната и последна игра на капията, настъпи слънчево есенно утро. Беше събота. Както винаги в събота, на капията се събраха вишеградските евреи, търговци, с мъжките си деца. Празнични и тържествени, в атлазени шалвари и чохени джамадани, с тъмночервени плитки фесове на главите, те строго спазваха божия ден, като се разхождаха край реката, сякаш търсеха някого в нея. Но най-много седяха на капията, водеха високи и оживени разговори на испански език, като произнасяха само псувните на сръбски.
Между първите това утро на капията дойде Букус Гаон, най-големият син на набожния, почтен и беден бръснар Аврам Гаон. Беше шестнайсетгодишен, а още не бе намерил нито постоянна работа, нито определено занятие. Противно на всички Гаоновци, младежът имаше някакъв луд вятър в главата, който не му даваше да се вразуми и примири с един занаят и който го гонеше навред и във всичко да търси нещо повече и по-добро за себе си. Когато рече да седне, погледна дали е чисто каменното седалище. Така в пролуката между две плочи съзря тънка рязка с жълт блясък: това бе блясък на злато, толкова скъп за човешките очи. Погледна по-внимателно. Не можеше да има съмнение: беше паднал отнейде дукат. Младежът се озърна край себе си, погледна дали някой не го наблюдава и потърси нещо, с което би могъл да изчопли дуката, който му се усмихваше от каменния процеп. Ала веднага се сети, че е събота и е срамота и грехота да върши каквато и да било работа. Развълнуван и объркан, той седна на това място и не се вдигна от него чак до пладне. А когато настъпи време за обед и всички евреи, стари и млади, се разотидоха по къщите, той намери дебела ечемичена сламка и забравил грях и празник, внимателно изтика дуката измежду плочите. Беше здрава маджария, тънка и почти без тежест, като дребен, сух лист. Закъсня за обед. И когато седна на оскъдната софра, край която бяха тринайсетима (единайсет деца и бащата и майката), дори не чуваше как баща му се кара и го нарича безделник и мързеливец, който и на готов обед не може да дойде на време. В ушите му шумеше, а пред очите му блестеше. Пред него се откриваха дни на неподозиран разкош, за какъвто винаги бе мечтал. Струваше му се, че в джоба си носи слънцето.