С тоя дукат Букус, без много да размисля, отиде на другия ден в хана на Устамуич, вмъкна се в стаичката, гдето почти през всяко време на деня и нощта се обръщаха карти. Винаги бе мечтал за това, но никога не бе имал толкова пари, че да посмее да влезе и да си опита щастието. Сега можеше да осъществи тая мечта.
Тук прекара няколко болестни и трепетни часове. Най-напред всички го посрещнаха с презрение и недоверие. Когато видяха, че разменя маджария, веднага помислиха, че я е откраднал от някого, но се съгласиха да приемат и неговия залог. (Защото, ако играчите търсеха произхода на всички пари, никога не би могло да се образува игра.) Но тогава налегна нова мъка новака. Когато печелеше, кръвта го удряше в главата и погледът му се замъгляваше от пот и жега. А когато го сполиташе по-голяма загуба, струваше му се, че дъхът секва и сърцето му замира. Ала след всички тия мъки, всяка от които изглеждаше безизходна, все пак тая вечер той излезе от хана с четири дуката в джоба. И въпреки че от възбуда бе съвсем смазан и трескав, сякаш са го шибали с огнени пръчки, вървеше изправено и гордо. Пред пламналия му поглед се отваряха далечни и сияйни хоризонти, които закриваха неговата семейна беда и изтриваха от основи цялото това градче. Вървеше като опиянен, с тържествени крачки. За пръв път в живота си усещаше не само блясъка и звука, но и тежестта на златото.
Още същата есен Букус, макар и млад и зелен, стана скитник и комарджия по професия и напусна бащината си къща. Старият Гаон се топеше от срам и мъка по своя първороден син, а цялата еврейска община чувствуваше това нещастие като свое. После напусна градчето и тръгна по света след своята зла комарджийска съдба. И никога вече, ето четиринайсет години, нищо не се чу за него. Това направи от него, казват хората, „дяволският дукат“, който той намери на капията и изчопли в съботен ден.
XIII
Настъпваше четвърта година от окупацията. Изглеждаше, че всичко се е достатъчно смирило и „утъпкало“. Макар и да не се връщаше безвъзвратната „сладка тишина“ на турското време, почваше поне да се установява ред по новите схващания. Но тогава изведнъж в страната отново се размъти, ненадейно пристигна нова войска в градчето и на капията пак се появи стража. До това се стигна така:
По това време новата власт почна да взема набори от Босна и Херцеговина. Това предизвика жива тревога сред хората, особено сред турците. Преди петнайсетина години, когато султанът въведе първия низам, редовна войска, облечена, обучена и въоръжена по европейски, те вдигнаха бунт и водиха цели малки, но кървави битки, защото не искаха да облекат гяурски дрехи и да носят каиши, които се пресичат на гърдите и образуват мръсния символ на кръста. А сега трябваше да облекат същите тия омразни „тесни дрехи“, и то в служба на чужд цар от друга вяра.
Още веднага след първата година от окупацията, когато властите почнаха да извършват номериране на къщите и преброяване на населението, сред турците тия мерки предизвикаха недоверие и пробудиха неопределена, но дълбока боязън.
Както винаги при такива обстоятелства, най-видните и най-учените градски турци се събраха, за да се уговорят незабелязано за значението на тия мерки и поведението, което трябва да имат спрямо тях.
Един майски ден тези първи хора сякаш случайно се срещнаха на капията и заеха всички места на софата. Като пиеха спокойно кафе и гледаха пред себе си, те почти шепнешком говореха за новите съмнителни мерки на властта. Всички бяха недоволни от тия нови мерки. По своята природа те бяха против всички техни схващания и навици, защото всеки от тях чувствуваше като излишно и неразумно унижение това бъркане на властта в неговите лични работи и в неговия семеен живот. Ала никой не можеше да изтълкува истинския смисъл на това преброяване, нито да каже по какъв начин би трябвало да му се противопоставят. Между тях седеше и Али ходжа, който иначе рядко идваше на капията, защото дясното му ухо винаги го засърбяваше болезнено само като погледнеше каменните стъпала, които водят за софата.