Вишеградският мюдерис Хюсеин ага, човек книжовен и бъбрив, като най-осведомен обясняваше какво би могло да значи това отбелязване на къщите с номера и записването на децата и възрастните.
— Това е гяурски обичай, струва ми се, от край време. Преди трийсет години, ако не и повече, в Травник беше везир Тахир паша Стамболията. Беше потурнак, но неискрен и сплетник, останал в душата си влах, какъвто си е бил по-рано. Разправяха хората, че при себе си имал звънци, та когато викал някого от прислугата, дрънкал със звънците като влашки поп, докато оня не се обади. Е, тоя Тахир паша пръв взел да брои къщите в Травник и на всяка да удря дъска с номер. (Затова го нарекли „дъскар“.) Но хората се разбунтували, събрали всичките дъски от къщите, занесли ги на едно място и ги запалили. Кръв е щяло да се лее за това. Но за щастие, чуло се в Стамбул, та го вдигнали от Босна. По дяволите да върви! Та сега това е нещо от тоя ред. Иска швабата да има тефтер за всичко, че и за нашите глави.
Всички гледаха пред себе си, слушайки мюдериса, който бе известен с това, че предпочита надълго да разправя чужди спомени, вместо ясно и накратко да изложи своето мнение за нещата, които стават днес.
Както винаги Али ходжа пръв изгуби търпение.
— Не му е до вярата на швабата, мюдерис ефенди, а до сметката. Не си играят те и не си губят времето, а си гледат работата, дори и като спят. Това сега още не се вижда, но ще се види след някой месец или година. Защото, право казваше рахметлията Шемси бей Бранкович: „Швабските мини са с дълъг фитил“. Това броене на къщите и хората, както аз хесапя, или му трябва за някой нов данък, или мисли да събира хората за ангария или във войската. А може и за едното, и за другото. И ако питате мене какво трябва да правим, аз мисля така. Веднага да вдигнем бунт, ние не сме войска за такова нещо. Това и бог вижда, и хората знаят. Но не трябва да слушаме всичко, което ни се нарежда. Никой не трябва нито да помни техните числа, нито да казва годините, нека те сами отгатват кой кога се е родил. А ако задълбаят, та стигнат до челяд и чест, да не се даваме, а да се браним, пък каквото ни е от бога съдено.
Още дълго разговаряха върху тия неприятни мерки на властта, но главно останаха на онова, което каза Али ходжа: на пасивния отпор. Хората криеха годините или даваха погрешни сведения, като се извиняваха със своята неграмотност. За жените пък никой не смееше и да пита, защото това се смяташе за кръвна обида. Въпреки всички напътствия и заплашвания на властта табелките с къщните номера поставяха на затулени места или наопаки. Или веднага варосваха къщите, та с варта, сякаш случайно, замазваха номера.
Като виждаха, че съпротивата е дълбока и искрена, макар и прикрита, властите гледаха през пръсти, избягваха строгото прилагане на закона с всичките му последици и сблъсквания, които в тоя случай неминуемо биха настъпили.
От това време минаха две години. Безпокойството около преброяването се бе забравило, когато наистина почна повикването на младите във войската, без разлика на вяра и съсловие. В Източна Херцеговина тогава избухна открито въстание, в което тоя път заедно с турците участвуваха и сърби. Водачите на разбунтувания народ търсеха връзка с чужбина, особено с Турция, като твърдяха, че окупаторската власт е превишила пълномощията, които й бяха дадени на Берлинския конгрес, и че няма право да взема набори от окупираните области, които са още под турски суверенитет. В Босна нямаше организирана съпротива, но през Фоча и Горажда въстанието стигна близо до Вишеградска околия. Отделни въстаници или малки остатъци от разбити отреди искаха да се оттеглят в Санджака или в Сърбия, минавайки през вишеградския мост. Както винаги при подобни обстоятелства, покрай въстанието почна да цъфти и разбойничество.
Тогава, след толкова години, на капията пак поставиха стража. Въпреки че бе зима и бе паднал дълбок сняг, на капията ден и нощ пазеха двама жандарми. Те спираха непознатите и съмнителни минувачи, разпитваха ги и ги преглеждаха.
А след две седмици в градчето пристигна отред щрайфкори и смени жандармите на капията. „Streifkorps“-ът бе организиран, щом въстанието в Херцеговина почна да взема сериозни размери. Това бяха бойки и подвижни отреди, избрани и подготвени за действия на труден терен, съставени от добре платени доброволци. В тях участвуваха хора, които бяха дошли като войници от първия набор с окупационните войски и не бяха пожелали да се върнат, а бяха останали да служат в щрайфкора. Имаше и такива, които бяха командировани от жандармерията в новия подвижен отред. И накрая, имаше известен брой местни хора, които служеха като довереници и шпиони.