Цялата тая зима, която не беше нито мека, нито къса, стража от двама щрайфкори пазеше капията. Обикновено бяха един чужденец и един местен. Те не направиха чардак, както турците някога, по време на Карагеоргиевия бунт в Сърбия. Нямаше нито убийства, нито рязане на глави. И все пак и тоя път, както винаги, когато капията се затвори, имаше необикновени събития, които оставяха следа и в градчето. Защото тежките времена не могат да минат без нечие нещастие.
Между щрайфкорите, които се сменяха на капията, имаше и един млад човек, русин от Източна Галиция, на име Грегор Федун. Тоя младеж на двайсет и три години имаше исполински ръст и детска душа, беше як като мечка и срамлив като девойка. Беше към края на службата си, когато изпратиха полка му в Босна. Участвува в боевете при Маглай и Гласинац. След това прекара година и половина из разните гарнизони в Източна Босна. А когато дойде време да бъде освободен, мъчно му бе да се върне в своя галицийски град Коломея и в бащината си къща с много деца и малко от всичко останало. Беше вече в Пеща, в своята част, когато обявиха призив за доброволно записване в щрайфкора. Като войник, който познава Босна от дългомесечни боеве, Федун бе приет веднага. И искрено се зарадва при мисълта, че отново ще види босненските планини и градчета, в които бе преживял и тежки, и весели дни, с които сега го свързваха спомени, дето тежките дни блестяха по-хубаво и по-живо от веселите. Топеше се от умиление и го обземаше гордост, като си представяше лицата на родителите, братята и сестрите си, когато получат първите сребърни форинти, дето ще им изпраща от голямата щрайфкорска заплата. И при това имаше щастието да бъде изпратен не в Източна Херцеговина, гдето борбите с въстаниците бяха уморителни и често много опасни, а в едно градче на Дрина, гдето цялата служба се състоеше в патрулиране и стоене на стража.
Тук прекара зимата, като често с часове тропаше с крака и духаше пръсти на капията в ледените, ясни нощи, когато камъкът се пука от студ и когато небето бледнее над градчето, а едрите есенни звезди стават дребни, зли свещици. Тук посрещна и пролетта и забеляза първите й признаци на капията: онова силно и глухо пукане на леда по Дрина, което човек усеща в утробата си, и оня глух рев на някакъв нов вятър, който по цяла нощ фучи по голите гори на стълпилите се планини над моста.
Младежът стоеше на пост, когато идваше неговият ред, усещаше как пролетта, която се показва през земята и водата, бавно навлиза в него, облива и смущава всичките му сетива, унася и обърква мислите му. Стоеше на пост и тананикаше всички малоруски песни, които се пееха в неговия край. Чрез песента му се струваше, че с всеки пролетен ден все повече и повече очаква някого на това опасно и ветровито място.
В началото на март командуването предупреди отреда, който охраняваше моста, да удвои вниманието си, защото по сигурни сведения известният хайдутин Яков Чекърлията се прехвърлил от Херцеговина в Босна и сега се криел нейде в околностите на Вишеград, откъдето вероятно ще се мъчи да се докопа до сръбската или турската граница. Щрайфкорите, които пазеха моста, получиха и описание на отличителните белези на Чакърлията с напомняне, че се отнася за хайдутин, който е дребен и неугледен, но силен, смел и необикновено лукав и който няколко пъти вече успял да излъже заобиколилите го патрули и да им се изплъзне.
При рапорта Федун също изслуша предупреждението и го прие сериозно както всички официални съобщения. Всъщност то му изглеждаше малко прекалено, защото не можеше да си представи как някой ще може да мине незабелязано тия десетина крачки пространство, колкото беше ширината на моста. Спокойно и без грижи той прекарваше по няколко дневни и нощни часове на капията. Наистина неговото внимание бе удвоено, но бе заето не от появата на този Яков, от когото нямаше ни кост, ни вест, а от безброй признаци и явления, които настъпват пролет на капията.
Не е лесно да съсредоточиш своето внимание само на един предмет, когато си на двайсет и три години, когато по тялото ти лазят тръпки от сила и живот и когато край тебе от всички страни шуми, блести и мирише на пролет. Снегът се топи по долищата, реката е бърза и сива като мътно стъкло, вятърът, който духа от северозапад, донася дъх на сняг от планините и на първите пъпки от долината. Всичко това замайва и разсейва Федун, който измерва разстоянието от едната тераса до другата, а ако стои нощем на пост, обляга се на оградата и тананика с вятъра своите малоруски песни. А и ден, и нощ не го оставя чувството, че чака някого, чувство, което е и мъчително, и сладостно и което сякаш намира потвърждение у всичко, което става във водата, на земята и по небето.