И на третия ден около пладне туркинчето се зададе. И както в сънищата всичко става според човешкото желание, като единствена действителност, която подчинява на себе си всичко останало, Стефан пак дремеше, уверен и винаги готов да уверява другите, че не е мигнал; на капията нито един минувач. Младежът отново продума, промълви нещо неясно, а девойката забави крачките си и му отвърна нещо, също така неясно и боязливо.
Тая опасна и невероятна игра продължи. На четвъртия ден при преминаването си девойката отново издебна момент, когато на капията нямаше никой и запита шепнешком пламналия младеж кога се пада следващия път да пази. Каза и, че при първи здрач, около акшам, ще бъде отново на капията.
— Ще заведа старата си баба в чаршията да преспи и ще се върна сама — прошепна девойката, без да се спира и без да обръща глава, но като му хвърли косо изразителен поглед. А във всяка от тия обикновени думи имаше скрита радост, че отново ще го види.
Шест часа по-късно Федун бе отново на капията със своя сънлив другар. След дъжда настъпваше прохладен сумрак, който му изглеждаше пълен с обещания. Минувачи имаше все по-рядко. Тогава по пътя от Осойница се появи туркинчето, увито в своята бохча, чиито цветове сумракът бе угасил. До него вървеше стара прегърбена туркиня, забулена с тежко черно фередже. Вървеше едва ли не пълзешком, като се подпираше с дясната ръка на тояга, а с лявата на ръката на девойката.
Така минаха край Федун. Девойката забавяше крачките си и ги нагаждаше по бавния ход на бабата, която водеше. Очите си, които бяха уголемени от сенките на първия мрак, сега бе устремила смело и открито в очите на младежа, сякаш не можеше да ги откъсне от тях. Когато изчезнаха в чаршията, младежът настръхна и почна бързо да крачи от едната тераса до другата, сякаш искаше да навакса онова, което е изгубил. С вълнение, прилично на страх, сега той чакаше връщането на девойката. Стефан дремеше.
„Какво ще ми каже на минаване? — мислеше младежът. — Какво да й кажа? Може би ще ме повика да се срещнем някъде нощем, на скрито място?“ Затрепера от сладостта и от възбуждащата опасност, която се съдържаше в тая мисъл.
Мина цял час така, в очакване, мина и половината от втория, а девойката не се връщаше. Ала и в това чакане имаше сладост. И сладостта растеше с мрака, който падаше. Най-после, вместо девойката, се появи смяната. Но тоя път не дойдоха само двамата щрайфкори, които трябваше да останат на пост, а с тях лично и вахмистърът Драженович. Строг човек с къса черна брада, той с някакъв зъл, остър глас заповяда на Федун и Стефан, щом отидат в казармата, да влязат в спалното помещение и да не го напускат до второ нареждане. Кръв нахлу в главата на Федун при мисълта за неизвестното провинение.
Голямото и студено спално помещение с дванайсет правилно наредени легла беше празно. Хората бяха на вечеря или в града. Федун и Стефан чакаха смутени и нетърпеливи, като премисляха всичко и напразно гадаеха защо вахмистърът така строго и ненадейно ги е задържал. След един час, когато първите войници почнаха да идват за спане, довтаса намръщен ефрейторът и високо и остро им извика да го последват. По всичко наоколо те долавяха, че строгостта към тях се засилва и че всичко това не отива на добре. Щом ги изведоха, разделиха ги и почнаха да ги разпитват поотделно.
Нощта напредваше. Идваха часовете, когато и последната светлина в градчето угасва, но прозорците на казармата бяха все така осветени. От време на време се чуваше звънецът на вратата, дрънчене на ключове и тракане на тежките порти. Ординарци влизаха и излизаха, бързаха из мрачния и заспал град между казармата и конака, където на първия етаж също така горяха лампи. Само по тия външни признаци можеше да се види, че в градчето става нещо необикновено.
Когато към единайсет часа въведоха Федун в канцеларията на ротмистъра, струваше му се, че дни и седмици са минали от онова на капията. На масата гореше метална газена лампа с абажур от зелен порцелан. До нея седеше ротмистър Кръчмар. Ръцете му бяха осветени до лактите, а горната част на тялото и главата му бяха в сянката на зеления абажур. Младежът познаваше това бледо и пълно, почти женско лице, без брада, с невидимо малки мустачки, с тъмни правилни кръгове около сивите очи. От тоя едър и спокоен офицер с бавни думи и тежки движения всички щрайфкори се бояха като от огън. Малко бяха хората, които можеха дълго да издържат погледа на тия големи сиви очи и които не заекваха, отговаряйки на неговите въпроси, при които всяка дума беше изговаряна тихо, но отсечено и разчленено от първия звук до последния, както в училището или на сцената. Малко встрани от масата стоеше вахмистър Драженович. Горната половина и на неговото тяло бе в сянка, само ръцете му бяха ярко осветени; отпуснати космати ръце; на едната блестеше масивна халка от злато.