Драженович задаваше въпросите:
— Кажете ни как прекарахте времето от пет до седем часа, когато с помощника от щрайфкорската служба Стефан Калацан бяхте на пост на капията?
Кръв нахлу в главата на Федун. Всеки човек прекарва времето си както най-добре умее и може, ала никой тогава не помисля, че по-късно ще трябва да отговаря пред някой строг съд и да дава сметка за всичко до най-малките подробности, до най-съкровените мисли и до последната минута. Никой, а най-малко, когато човек е на двайсет и три години и когато това време е пролет, прекарано на капията. Какво да отговори? Тия два часа на пост минаха както винаги, както вчера и завчера. Но в тоя миг той не може да си спомни нищо всекидневно и обикновено, което би могъл да каже. През неговата памет се нижат само нередни и непозволени неща, които се случват с всекиго, но които не се казват на началствата; че Стефан по навик бе дрямал; че той, Федун, бе разменил няколко думи с непознато туркинче; че след това, в падащия мрак, е пял тихо и унесено всички песни от своя край, очаквайки завръщането на девойката и с нея нещо вълнуващо и необикновено. Ах, как е мъчно да се отговаря, невъзможно всичко да се каже, а неудобно да се премълчи! А трябва да се бърза, защото времето минава и само увеличава смущението и неудобството. И колко вече трае това негово мълчание?
— Е? — обади се ротмистърът. Всички познават това негово „е“, ясно, гладко, мощно, като звук на някакъв силен, сложен и добре смазан механизъм.
И Федун от самото начало взе да заеква и да се оплита като виновен.
Нощта минаваше, но нито в казармата, нито в конака лампите угасваха. Нижеха се разпити, протоколи, очни ставки. Разпитваха и други, които тоя ден бяха стояли на пост на капията. Намериха и доведоха и някои минувачи. Но се виждаше, че кръгът се затяга около Федун и Стефан, а в техните показания — около старата туркиня, която едно момиче беше превело.
На младежа се струваше, че върху него се сипят всички чудодейни и неразгадаеми отговорности от сънищата. На разсъмване му направиха очна ставка със Стефан. Селянинът примигваше лукаво и говореше неестествено, с някакъв тънък глас, като повтаряше постоянно, че е неграмотен човек, селянин, и се закриваше зад „тоя господин Федун“, както непрестанно наричаше своя другар от поста.
„Така трябва да се отговаря“ — си мислеше младежът, чиито черва куркаха от глад и който трепереше от тревога, макар още да не му бе ясно за какво става дума и в какво всъщност е неговият пропуск или вина. Но утрото донесе пълно обяснение.
Цяла нощ това необикновено хоро се въртя в кръг, в средата му ротмистърът — студен и неумолим; сам неподвижен и ням, той не позволи никому да бездействува и мълчи. Със своето държане и вид той не приличаше на човек, а на олицетворение на службата, на страшен свещенослужител на правдата, който е недостъпен за слабости и чувства, надарен с неземна сила, лишен дори от човешките нужди за храна, сън и почивка. А когато съмна, Федун за втори път бе доведен пред него. В канцеларията освен ротмистъра и Драженович имаше и един жандарм под оръжие и едно женско същество, което на младежа на пръв поглед се стори недействително. Лампата бе загасена. Стаята, обърната на север, студена и мрачна. Младежът гледаше с учудване как обърканият сън продължава и дори на дневна светлина не бледнее и не чезне.
— Тоя ли е, дето беше на пост? — попита Драженович жената.
С голямо усилие, което му причиняваше болка, Федун чак сега погледна добре. Беше оная мюсюлманска девойка от снощи, само че без бохчата, гологлава, с тежки кестеняви плитки, които леко се държаха около главата й. На нея има шарени турски димии, но оставалото й облекло, ризата, поясът и елекът, бе като у сръбските девойки от селата по височините над града. Без бохчата тя изглеждаше по-възрастна и по-яка. Лицето й бе променено, устата голяма и зла. Клепачите почервенели, а очите светли и ясни, сякаш от тях бе отлетяла снощната сянка.