— Да — отговори жената с равнодушен, твърд глас, който за Федун бе също така нов и необикновен, както и цялата й сегашна външност.
Драженович продължи да я разпитва как и колко пъти е минала моста, какво е казала на Федун и какво той на нея. Тя отговаряше точно, но нехайно и опърничаво.
— Добре, Еленке, какво ти каза последния път, когато мина?
— Каза ми нещо, но не зная какво точно, защото не го слушах, а само мислех как да преведа Яков.
— Това ли мислеше?
— Това — отговори насила жената, която очевидно бе уморена и не искаше да говори повече, отколкото трябва. Но вахмистърът бе упорит. С глас, в който имаше заплаха и който издаваше навик да му се отговаря без възражения, той искаше от жената да повтаря всичко, което бе казала при първия разпит в конака.
Тя се бранеше, съкращаваше и прескачаше отделни места от по-раншните си показания, но той винаги я спираше и с резки и умели въпроси я връщаше назад.
Малко по малко цялата истина излизаше на показ. Наричала се Еленка и била от Тасичите от Горна Леска. Миналата есен в тоя край дошъл хайдутинът Яков Чакърлията и зимувал там, скрит в една кошара над селото. От тяхната къща му носили храна и дрехи за преобличане. Най-често му носела тя. Тук се харесали и обрекли един на друг. Но когато снегът почнал да се топи и потерите на щрайфкора зачестили, Яков решил на всяка цена да се прехвърли в Сърбия. По това време от годината е много мъчно да се премине Дрина и без да бъде охранявана, а на моста има постоянна стража. Решил да мине през моста и съставил план да излъже стражата. Тя тръгнала с него, решена да му помогне дори с цената на живота си. Спуснали се най-напред над Леска, а след това в някаква пещера над Околища. Още по-рано в Гласинац Яков си набавил от някакви цигани турски женски дрехи: фередже, димии и бохча. И тогава тя, по негово упътване, почнала да минава през моста, когато няма много турци, та да не се пита някой кое е това непознато момиче и стражата да свикне с нея. Така тя минавала три пъти поред и тогава се решила да преведе Яков.
— А защо го преведе точно когато тоя войник беше на пост?
— Защото ми изглеждаше някак най-мек.
— Затова ли?
— Затова.
По настояване на вахмистъра жената продължи. Когато всичко било наредено така, Яков се загърнал във фереджето и с първи мрак тя го превела, сякаш бил наистина стара баба, пред стражата, която нищо не забелязала, защото тоя младеж гледал нея, а не бабата, а другият, по-старият седял на софата, като че дреме.
Когато стигнали на пиацата, от предпазливост не тръгнали право през чаршията, а по страничните улици. Това ги издало. Залутали се из града, който не познавали, и вместо да излязат на рзавския мост и така да стигнат до пътя, който води от града към едната и другата граница, озовали се пред някакво турско кафене, от което тъкмо излизали хора. Между тях бил и един жандарм, турчин, родом от града. Тая забулена баба с момичето, което никога досега не бил виждал, му се сторили съмнителни и той тръгнал след тях. Придружил ги до Рзав. Там се приближил да ги попита кои са и къде отиват. Яков, който през яшмака на лицето внимателно следял неговите движения, сметнал, че е дошъл момент да бяга. Захвърлил от себе си фереджето, блъснал Еленка към жандарма така силно, че двамата едва не паднали („защото той е дребен на ръст, но е силен като земята и сърцето му е по-смело, отколкото на другите хора“). Тя, както сама спокойно и делово признаваше, се заплела между краката на жандарма. Докато той се отдели от нея, Яков вече претичал през Рзав като през някаква локва, макар че водата му била над коленете, и се изгубил във върбалака на другия бряг. Нея после я отвели в конака, били я и я заплашвали, но тя не иска и няма какво да каже.
Напразно вахмистърът се мъчеше и със странични въпроси, и с ласкателства, и със заплахи да изтръгне от девойката нещо повече, да научи другите ятаци и помощници и по-нататъшните намерения на Яков. Всичко това не й оказваше никакво влияние. За онова, което искаше, говореше и повече, но нито дума не можеше да се изтръгне от устата й по онова, което не искаше да каже, въпреки всички настоявания на Драженович.
— По-добре е да ни кажеш всичко, което знаеш, отколкото да разпитват и измъчват Яков, когото досега сигурно са заловили на границата.
— Кого са заловили? Него? Ха!
И девойката погледна вахмистъра със съжаление като човек, който не знае какво говори, а дясната страна на горната й устна се повдигна презрително нагоре. (Изобщо движенията на тая горна устна, която изглеждаше като гърчеща се пиявица, изразяваха нейния гняв, презрение или упоритост, когато тия чувства ставаха по-силни от думите, с които разполагаше. Това конвулсивно движение даваше за миг тягостен и неприятен израз на цялото й иначе хубаво и правилно лице.) И с някакво съвсем детско и вдъхновено изражение на лицето, което бе напълно противоположно на грозното гърчене на горната устна, тя погледна през прозореца както селянинът гледа нивата, когато иска да провери влиянието на времето върху посевите.