— Бог да ви е на помощ! Вече съмна. А от снощи досега той е могъл да обиколи цяла Босна, камо ли да мине границата, която е на час или два часа оттук. Аз зная това. Мене можете да биете и убиете, затова и тръгнах с него, но него вече няма да го видите. Това и не мислете. Ха!
И горната й устна се сви и повдигна от дясната страна нагоре, а цялото й лице изведнъж стана много по-старо, хитро, дръзко и грозно. А когато устната й внезапно се успокои и спусна, лицето и отново доби детинския си израз на миловидна и несъзнателна смелост.
Като не знаеше какво да прави, Драженович погледна ротмистъра, който даде знак да изведат момичето. И отново започна разпитът на Федун. Той не можеше да бъде вече нито тежък, нито дълъг. Младежът призна всичко и не успя да приведе в своя защита нищо, дори и онова, което самият Драженович преднамерено вмъкваше в своите въпроси. Дори думите на ротмистъра, които съдържаха окончателната и безмилостна присъда в цялата й тежест, но от които все пак бликаше сдържана болка поради тая тежест, не можаха да изкарат младежа от тая вцепененост.
— Аз ви смятах, Федун — казваше Кръчмар на немски, — за сериозен младеж, който разбира своите длъжности и целта на своя живот, и мислех, че един ден вие ще станете съвършен служител, гордост на нашия отред. А вие ослепяхте пред първата женска бестия, която мина под носа ви. Постъпихте като слабак, като човек, комуто сериозна работа не може да се повери. Аз трябва да ви предам на съд. Но каквато и да е неговата присъда, най-голямото наказание за вас ще остане това, че не сте се показали достоен за доверието, което ви е било оказано, и че не сте могли в решителния момент да останете мъж и войник на своето място. Сега вървете.
Дори и тия думи, тежки, отсечени, скандирани, не можаха да внесат нещо ново в съзнанието на младежа. Всичко това той вече беше премислил. Появата и думите на тая жена, любовницата на хайдутина, държането на Стефан и целият ход на краткото разследване изведнъж му показаха в истинска светлина неговата лекомислена, наивна и непростима пролетна игра на капията. Думите на ротмистъра идваха само като официален печат на всичко това; те бяха необходими повече на самия ротмистър, за да изпълни някакви неписани, но вечни изисквания на закона и реда, отколкото на Федун. Като пред сцена с неочаквано величие младежът стоеше пред необхватната мисъл: какво може да значат няколко мига забрава в лош час и на опасно място. Ако бяха преживени и останали неизвестни там, на капията, тия мигове не биха значили нищо. Една от ония младежки несполуки, които по-късно се разказват на другарите през време на досадни нощни патрулирания. Но така, сведени на почвата на конкретните отговорности, значат всичко. Значат повече от смъртта: край на всичко, и то нежелан и недостоен край. Никога вече пълно и истинско обяснение нито пред себе си, нито пред другите. Никога писма от Коломея, нито семейни фотографии, нито пощенски записи, които с такава гордост изпращаше в къщи. Край на човека, който се е излъгал и допуснал да го излъжат.
Затова не намери нито дума да отговори на ротмистъра.
Охраната на Федун не бе особено строга. Дадоха му закуска, която той изяде като с чужда уста, след това му заповядаха да приготви личните си вещи, да предаде оръжието и служебните неща и в десет часа, придружен от един жандарм, да замине с пощенската кола за Сараево, гдето ще бъде предаден на гарнизонния съд.
Докато младежът сваляше от полицата над леглото си вещите, неколцината другари, които още бяха в спалното помещение, изчезнаха на пръсти, като внимателно и безшумно затвориха вратата след себе си. Край него растеше оня кръг от самота и зловеща тишина, който винаги се създава край улучения от нещастие човек като около болно животно. Най-напред откачи от гвоздея черната табелка, на която с блажна боя бе написано на немски неговото име, чин, номер на отреда и частта, в която служеше, и я постави на коляното си с изписаната страна отдолу. На черния гръб на табелката младежът написа с парче тебешир бързо и ситно: „Всичко, което остава след мене, да се изпрати на баща ми в Коломея. Поздравявам всички другари и моля началниците да ми простят. Г. Федун“. След това още веднъж погледна през прозореца и видя от света толкова, колкото можеше да се види за миг от тоя ограничен кръгозор. Тогава свали своята пушка и я напълни с един-единствен тежък патрон, който лепнеше от смазката. След като се събу и разряза с ножче чорапа при десния си палец, той легна на кревата, обхвана пушката с ръце и колене така, че върхът на цевта й се впи дълбоко в подбрадника, намести крака си така, че дупката на чорапа се заплете в спусъка, и дръпна. Цялата казарма отекна от гърмежа.