От цялата околия не бяха взети повече от стотина младежи, но в деня, когато пред конака се събраха селяните със своите торби и малцината граждани с дървените си сандъчета, изглеждаше, сякаш в градчето има мор и безредие. Мнозина новобранци още от сутринта безпаметно пиеха, като не подбираха напитките. Селяните са в чисти бели ризи. Малко са ония, дето не пият, а седят до нещата си край зида и дремят. Повечето са неспокойни, зачервени от пиене и изпотени от горещия ден. По четири, пет момци от едно село се прегръщат, допират главите си, люлеят се като жив плет и викат грубо и проточено, сякаш са сами в света:
— Ой, деее-вой-кооо! Оооой!
Много по-голяма врява от самите новобранци вдигат жените — майки, сестри и роднини на младежите, дошли от далечните села да ги изпратят и още веднъж да им се нагледат, да се наплачат и навайкат и да им дадат за път още някой последен дар и нежност.
Пиацата при моста бе пълна с жени. Седяха вкаменени, сякаш очакваха присъда, разговаряха помежду си и от време на време бършеха очи с края на шамиите си. Напразно им бе обяснявано и по-рано по селата, че младежите не отиват нито на война, нито в затвор, че във Виена ще служат на царя сити, облечени и обути, че след две години пак ще се върнат в къщи, че и младежите от всички краища на империята служат, и то по три години. Всичко минаваше край тях като вятър, чуждо и съвсем неясно. Те слушаха само своите инстинкти и само от тях можеха да се ръководят. А тия стари и наследствени инстинкти докарваха сълзи на очите им, хленч в гърлото, влачеха ги упорито да изпращат, додето могат, и с последен поглед оногова, когото обичат повече от живота си и когото непознат цар води в непозната земя, на непознати изкушения и работа. Напразно и сега жандарми и чиновници от конака сновяха между тях и ги уверяваха, че няма причина за толкова прекалена скръб и ги съветваха да не задръстват входа и да не тичат подир новобранците по пътя, да не причиняват безредие и смут, защото всички ще се върнат живи и здрави. Всичко бе съвсем напразно. Жените ги слушаха, съгласяваха се тъпо и покорно, но веднага след това избухваха в плач и почваха да се вайкат. Изглеждаше, че обичат сълзите и виковете толкова, колкото и тоя, за когото плачат.
А когато дойде време за тръгване и когато младежите се наредиха както трябва в редици по четирима и тръгнаха през моста, настана бъркотия и блъсканица, в която и най-спокойните жандарми едва пазеха самообладание. Жените тичаха и като се изтръгваха всяка да се приближи до някой близък, блъскаха се една друга и се събаряха. Техните вайкания се смесваха с провиквания, молби и последни заръки. Някои изтичваха чак пред редиците на новобранците, предвождани от четирима жандарми под строй, падаха пред краката им, биеха се в разголените гърди и викаха:
— През мене! Само през мене, клетата!
Хората с мъка ги вдигаха, като измъкваха внимателно ботушите и шпорите си от техните разпуснати коси и засукани поли.
Някои новобранци, засрамени, сами с груби движения гонеха жените да се връщат в къщи. Но повечето младежи пееха и подвикваха и това още повече увеличаваше общата врява. Неколцината граждани, бледи от вълнение, пееха съгласувано, по градски:
Песента предизвикваше още по-голям плач.
Когато най-сетне някак си минаха през моста, на който цялото шествие се беше задръстило, и излязоха на сараевския път, от двете страни ги очакваха подредени хората от града, които бяха излезли да изпратят новобранците и да ги оплачат, сякаш ги водеха на разстрел. И тук имаше много жени, и всички наред плачеха, макар че нямаха свои сред тия, които заминаваха. Защото всяка си имаше по нещо, за което винаги може да заплаче, а най-сладко се плаче за чужда жалба.
Но малко по малко редиците отстрани оредяваха. И някои жени от селата изоставаха. Най-упорити бяха майките, които като петнадесетгодишни тичешком надминаваха редицата, прескачаха рововете край пътя от едната страна на другата и се мъчеха да излъжат жандармите и да останат по-близо до децата си. Като виждаха това, и самите младежи, бледи от вълнение и от някакво смущение, се обръщаха и викаха: