— Връщай се в къщи, като ти казвам!
Но майките вървяха още дълго, ослепели за всичко освен за своя син, когото отвеждаха, и без да чуват друго освен своя собствен плач.
Но и тия тревожни дни минаха. Хората се пръснаха по селата и градчето се умири. А когато почнаха да идват писмата и първите фотографии на новобранците от Виена, всичко стана по-леко и по-поносимо. Жените плачеха дълго и над тия писма и фотографии, но вече по-нежно и по-кротко.
Щрайфкорът бе разтурен и напусна градчето. На капията отдавна вече нямаше пост и хората седяха там така, както си седяха и преди това.
Двете години минаха бързо. И тая есен наистина се върнаха първите новобранци, чисти, остригани и добре охранени. Хората се събираха около тях, а те разправяха за войнишкия живот и големите градове, които бяха видели, като при това в говора си смесваха необикновени имена и чужди изрази. И при изпращането на редовния набор вече имаше по-малко плач и тревоги.
Изобщо всичко стана по-леко и по-обикновено. Израснаха младежи, които нямаха ясни и живи спомени от турско време и които в много неща бяха възприели новия начин на живот. Но на капията се живееше според старите навици на градчето. Без оглед на новия начин на обличане, новите знания и занятия, тук всички пак ставаха вишеградчани, каквито са били от памтивека, с разговорите, които за тях бяха и си останаха истинска потреба на сърцето и въображението. Новобранците заминават без суматоха и ропот. Хайдутите се споменават само в приказките на старите. Щрайфкорската стража е забравена, както и някогашната турска, когато тук, на капията, имаше чардак.
XIV
Животът в градчето край моста ставаше все по-оживен, изглеждаше все по-уреден и по-богат и усвояваше равномерна стъпка и непознато дотогава равновесие, към което всеки живот навред и открай време се стреми, но което се постига само рядко, отчасти и временно.
В далечните и непознати нам градове, в които сега царуваха и управляваха и тоя край, тогава — в последната четвърт на XIX век — владееше тъкмо едно от редките и кратки затишия в човешките отношения и обществени борби. Нещо от това затишие се чувствуваше и в тия затънтени краища, както голямата тишина на морето се чувствува и в най-отдалечените заливчета.
Това бяха ония три десетилетия на относително благосъстояние и привиден, Францйосифов мир, когато мнозина европейци мислеха, че притежават безпогрешна формула за осъществяването на вековната мечта за пълно и щастливо развитие на личността при всеобща свобода и напредък, когато деветнадесетият век разстилаше пред очите на милиони хора своята многолика и измамна благодат и осъществяваше своята фата-моргана от комфорт, сигурност и щастие за всичко и за всекиго, на достъпни цени и на изплащане. А в затънтеното босненско градче стигаха само откъслечни отзвуци от тоя живот на XIX век, и то само в такъв размер и вид, в който тая изостанала ориенталска среда можеше да ги възприеме и по свой начин да ги схване и приложи.
След като минаха първите години на недоверие, объркване и чувство за нетрайност, градчето почна да намира своето място в новия ред на нещата. Хората намираха работа, доход и сигурност. А това бе достатъчно животът, външният живот да тръгне „по пътя на усъвършенствуването и напредъка“. Всичко останало бе потискано в онова мрачно подсъзнание, гдето живеят и прекипяват основните чувства и неунищожимите вярвания на различните раси, религии и касти и тук, привидно мъртви и погребани, се готвят за по-късни, далечни времена на неочаквани промени и катастрофи, без които народите, а, изглежда, и цялата земя, не могат да минат.
След първите недоразумения и сблъсквания новата власт остави у хората определено впечатление за устойчивост и трайност. (И самата тя бе изпълнена с тая илюзия, без която няма постоянна, нито силна власт.) Тя беше безлична, опосредствувана и затова по-леко поносима от предишната турска власт. Всичко жестоко и грабителско у нея бе прикрито с величие, блясък и осветени форми. Хората се бояха от властта, но така, както се боят от болест и смърт, а не както се трепери от злоба, беда и насилие. Носителите на новата власт, както военните, така и цивилните, бяха повечето чужди на страната и непознати на народа, а и сами по себе незначителни, но на всяка крачка се чувствуваше, че са дребни частици от един голям механизъм и че зад всекиго от тях стоят, в дълги редици и безбройни степени, по-силни хора и по-големи учреждения. Това им даваше авторитет, който далече надхвърляше техните личности, и магическо влияние, на което човек лесно се поддава. Със своите познания, които тук изглеждаха големи, със своето спокойствие и европейски навици те внушаваха на народа, от който толкова се различаваха, доверие и уважение и не предизвикваха завист и истинска критика, въпреки че не бяха нито приятни, нито обичани.