Така беше и във всичко останало. Всички удоволствия, които дотогава се крадяха и криеха, сега можеха да се купят и явно да се показват, а това увеличаваше и тяхната привлекателност, и числото на ония, които ги търсеха. Онова, което по-рано бе непостижимо, далечно, скъпо, пазено от законите или всесилните скрупули, сега стана в много случаи възможно и достъпно за всеки, който има или който може. Много страсти, апетити и желания, които дотогава се криеха по затънтени места или изобщо оставаха неудовлетворени, сега можеха и имаха смелост явно да търсят пълно или поне частично удовлетворение. Всъщност и в това имаше повече дисциплина, ред и законни пречки; пороците се наказваха и удоволствията заплащаха по-тежко и по-скъпо от всякога, само че законите и начините бяха други и оставяха у хората и в това, както във всичко останало, илюзията, че животът изведнъж е станал по-просторен, по-разкошен и по-свободен.
Нямаше много повече истински удоволствия, нито пък повече щастие от някога, но без съмнение бе по-леко да се постигне удоволствието и изглеждаше, че навред има място за щастието на всекиго. Старата и вродена склонност на вишеградчани към безгрижен живот и наслаждения намираше подтици и възможности за осъществяване в новите навици и новите форми на търговия и печалба сред дошлите чужденци. Заселените полски евреи, с големи семейства, основаваха цялата си дейност на това. Шрайбер държеше нещо, което се наричаше „смесено заведение“ или „шпецерай“, Гутенплан отвори лавка за войниците, Цалер управляваше хотел, Шперлингови отвориха фабрика за сода и фотографско „ателие“, Цвехер — златарска и часовникарска работилница.
След казармата, която замести Каменния хан, с останалия камък издигнаха конак и в него настаниха околийското управление и съда. Най-голямата сграда в градчето след тях бе Цалеровият хотел. Той бе издигнат на брега до самия мост. Тоя именно десен бряг на реката бе подзидан със старинна стена, която поддържаше брега от двете страни на моста и бе направена заедно с него. Така отляво и отдясно на моста се простираха две равнища като две тераси над водата. На тия две поляни, които народът нарича мусали, играеха от поколение на поколение градските деца. Сега околийската власт зае лявата поляна, огради я, засади я с овощни дървета и храсти и направи от нея нещо като околийски разсадник. А на дясното равнище бе издигнат хотелът. Досега първа сграда на влизане към чаршията бе Зариевата кръчма. Тя бе „на място“, защото умореният и ожаднял пътник, влизайки през моста в града, винаги се отбиваше в нея. Сега бе напълно засенчена от голямата сграда на новия хотел; ниската и стара кръчма изглеждаше всеки ден все по-ниска и затулена, сякаш пропадаше в земята.
Официално новият хотел е наречен на името на моста, до който се намира. Но народът именува всички неща по своя специална логика и според онова истинско назначение, което те имат за него. Над входа на Цалеровия хотел бързо избледня надписът „Hotel zur Brücke“, който един войник, много вещ в занаята си, написа с груби букви с постна боя. Хората го наричаха „Лотикиният хотел“ и това име му остана завинаги. Защото хотела държеше дебелият и флегматичен евреин Цалер, който имаше болнава жена, Дебора, и две момиченца, Мина и Ирена, но истински господар и душа на предприятието бе неговата балдъза Лотика, млада, много красива жена, вдовица със свободен език и мъжка решителност.
На горния етаж имаше шест чисти и наредени стаи за гости, а на долния две зали, голяма и малка. В голямата зала идваха скромни хора, обикновени граждани, подофицери и занаятчии. Малката зала бе отделена от голямата с врата от непрозрачно стъкло, като на едното и крило пишеше Extra, а на другото Zimmer. Тук бе средището на обществения живот за чиновниците, офицерите и по-богатите местни хора. При Лотика и пиеха, и играеха на карти, и пееха, и танцуваха, и водеха сериозни разговори, и вършеха работа, и ядяха добре, и спяха на чисто. Често се случваше една и съща компания от бейове, търговци и чиновници да замръкне и осъмне и пак да продължава да седи, докато изпопада от пиене и за сън и почне да не вижда от игра на карти. (Сега вече не играят на карти скрито и тайно в тъмната и задушна стаичка в хана на Устамуич.) А Лотика изпращаше тия, които са прекалено пили или изгубили всичко, и посрещаше други, трезви и жадни за пиене и игра. Никой не знаеше и никой не се питаше кога тая жена почива, кога спи и яде и кога намира време да се облече и наконти. Защото тя бе винаги тук (поне така изглеждаше), на разположение на всекиго, любезна с всички, еднаква и еднакво смела и решителна. Стройна, пълна, с матовобяла кожа, черни коси и огнени очи, тя имаше съвсем сигурен начин за отнасяне с гостите, които обилно оставяха пари, но често биваха хванати от изпитото, нападателни и дръзки. С всички тя разговаряше сладко, смело, духовито и остро, ласкаво, успокоително. (Гласът и е сипкав и неравен, но на моменти преминава в някакво дълбоко и разнежено гугукане. А говореше неправилно, защото никога не можа да научи добре сръбски, със своя особено сочен и картинен език, в който падежите никога не бяха на място и родът на съществителните никога не бе сигурен, но който иначе по тон и по смисъл напълно отговаряше на народния начин на изразяване.) За своите пари и за своята денгуба всеки от тях имаше нейното присъствие и постоянната игра на своите желания. Тия две неща бяха единствено постоянни и сигурни. За две поколения чорбаджийски и бейски разсипници в града Лотика беше бляскаво, скъпо и студено видение, което си играеше с техните чувства. В разговорите се споменава за ония редки хора, които уж са имали нещо с нея, но и те не можеха да кажат какво и колко.