В тази тясна, претъпкана и душна стаица, чието единствено прозорче, по-малко от останалите в къщата, гледаше отблизо и направо в първия, най-тесен свод на моста, Лотика прекарваше своите свободни часове и живееше оня друг, съкровен дял от своя живот, който принадлежеше на нея.
Тук, в откраднатите свободни часове, Лотика четеше борсови известия и проучваше проспекти, подреждаше сметките си, отговаряше на писмата на банките, вземаше решения, даваше поръчки, разпореждаше вложените пари и нравеше нови влогове. Тук протичаше непознатата за ония долу и за всички хора страна от работата на Лотика, невидимата и истинска част от нейния живот. Тук тя хвърляше засмяната си маска, а лицето и ставаше строго и погледът остър и мрачен. От тази стая пишеше на многобройните си роднини Апфелмайерови от Тарнов, омъжени сестри, женени братя и други близки, цял полк еврейски бедняци от Източна Галиция, разпръснати из Галиция, Австрия и Унгария. Направляваше съдбата на цяла дузина еврейски семейства, навлизаше в най-дребните подробности от техния живот, уреждаше женитби, изпращаше деца на училище или на занаят, а болните на лечение, предупреждаваше и се караше на разсипниците, а хвалеше пестеливите и предприемчивите. Разрешаваше техните домашни спорове, съветваше ги в случай на несговор и недоразумения; упътваше ги към по-разумен, по-добър и по-достоен живот и в същото време правеше възможен и улесняваше подобен живот. Защото след всяко нейно писмо тръгваше пощенски запис с пари, които щяха да дадат възможност да бъде послушан нейният съвет и изпълнена нейната препоръка, да бъде удовлетворена някаква духовна или телесна потреба или да бъде отстранена несполука. (В това издигане на цели семейства и извеждане на прав път всеки отделен човек тя намираше своето единствено удоволствие и награда за всички тежести и отричания в своя живот. С всеки от женските или мъжките членове на семейството Апфелмайер, който би се издигнал поне с едно стъпало в обществената стълба, се издигаше и Лотика и в това намираше и награда за своя тежък труд, и сили за понататъшно настояване.)
А понякога се случваше да идва отдолу, от Extra Zimmer’а, така преуморена или отвратена, че нямаше сили нито да пише, нито да чете писма и сметки, а просто отиваше до малкия прозорец да се надиша свеж въздух от реката, различен въздух от оня, който беше долу. Тогава погледът й падаше на мощния, грациозен каменен свод, който затваряше целия хоризонт, и на бързата вода под него. Под слънцето, в здрача, на зимна месечина или под кротката светлина на звездите той бе винаги един и същ. Двете му дъги се извиваха една към друга, събираха се в остър връх и се поддържаха взаимно в съвършено и непоколебимо равновесие. С годините това стана нейният единствен и близък хоризонт, ням свидетел, към който тази еврейка с две лица се обръщаше в мигове, когато търсеше почивка и освежаване и когато в своите работи и семейни грижи, които винаги сама разрешаваше, стигаше до мъртва точка и безизходно място.
Но тия мигове никога не траеха дълго, защото обикновено се случваше да я прекъсне вик отдолу от кръчмата. Или нови гости искат да отиде при тях, или разсънен и изтрезнял пияница вика, иска да му дадат ново питие, да запалят лампите, да дойде музика, да отиде Лотика. Тогава тя оставяше своето скривалище и като заключваше внимателно вратата със специален ключ, слизаше да приеме госта или със своята усмивка и своя особен речник да успокои пияницата като събудено дете и да го постави на масата, на която отново ще почнат нощно бдение, пиене, разговори, песни и плащания.
Защото в нейно отсъствие всичко там долу се е объркало. Гостите са се скарали. Едип бей от Црънча, млад, бледен, с втренчен поглед, разлива всяко питие, което му носят, намира недостатък на всичко и търси кавга с прислугата или гостите. С малки прекъсвания той вече по цели дни пие в хотела, въздиша за Лотика, но толкова пие и така въздиша, та става ясно, че към това го тика някаква по-дълбока, много по-голяма и на самия него непозната мъка, а не неговата несподелена любов и безпричинна ревност към хубавата еврейка от Тарнов.
Лотика се приближава без страх, леко и естествено.
— Какво има, Еюб? Ти, грижа моя, защо викаш?
— Къде си? Искам да зная къде си? — заеква пияницата с повишен глас и примигвайки, я гледа като привидение. — Тук ми дават някаква отрова. Тровят ме, тровят, и не знаят, че аз… ако аз…