— Седни, седни мирно — успокоява го жената, като играе със своите бели ароматни ръце съвсем близо до лицето му, — седни, за тебе ще намеря от птица мляко, ако трябва; аз търся пиене за тебе.
И вика келнера, и му заповядва нещо на немски.
— Не ми говори, което не разбирам, не бърбори фирцен-фуфцен, защото аз… ти ме знаеш.
— Знам, знам, Еюб; не знам по-добре от тебе, а тебе…
— Хм! С кого беше, кажи!
И разговорът между пияния мъж и трезвата жена продължава без начало и без край, без смисъл и изход, до шише с някакво скъпо вино и две чаши; едната, на Лотика, която е винаги пълна, а другата, на Еюб, която непрестанно се пълни и празни.
И докато младият бейски безделник се заплита и бърбори с надебелял език за любовта, за смъртта и за неизличимата си мъка и други такива неща, които Лотика знае наизуст, защото всеки тукашен пияница говори същото и с подобни думи, тя става, приближава се към другите маси, гдето седят останалите гости, които всяка привечер се събират в хотела.
Около една маса са младите газди, които едва почват да излизат и пият, градските сноби, за които Зариевата кръчма е досадна и твърде проста, но още се смущават в тоя хотел. На друга има чиновници, чужденци, по някой офицер, който за тоя ден е оставил офицерското казино и е слязъл в цивилния хотел, защото има намерение да иска от Лотика бърз заем. На трета са инженерите, които строят горска линия за извоз на дървен материал.
Съвсем в ъгъла седят и пресмятат нещо газда Павле Ранкович, един от най-младите, но най-богати газди, и някакъв австриец, предприемач на линията. Газда Павле е в турско облекло и с червен фес, който в кръчмата не сваля, с малки очи, които изглеждат като две блестящи, черни, напречни резки в едрото му бледо лице, но които могат необикновено да се разширят и да станат големи, светли и дяволски засмени в изключителни редки мигове на радост и триумф. Предприемачът е в сив спортен костюм с високи жълти обуща „на шнур“, които стигат чак до коленете. Той пише със златен молив на сребърен ланец, а газда Павле с къса и дебела писалка, която един дърводелец, военен майстор, бе забравил в неговия дюкян още преди пет години, когато купуваше гвоздеи и панти. Те сключват спогодба за прехраната на работниците по линията. Съвсем погълнати от работата, умножават, делят и събират; нижат цифрите, едните видими, на хартията, с които трябва да се убедят и излъжат взаимно, а другите невидими, в главите, с които всеки за себе си напрегнато и бързо пресмята тайните изгледи и печалби.
За всекиго от тия гости Лотика намира подходяща дума, щедра усмивка или само ням поглед, пълен с разбиране. И пак се връща при младия бей, който почва отново да става неспокоен и нахален.
А през нощта, по време на пиянствуването с всички негови бурни, севдалински, плачливи или груби фази, които добре познава, тя пак ще намери час на затишие, през който ще може да се върне в своята стая и при млечната светлина на порцелановата лампа да продължи своята почивка или писането на писма, докато долу пак не стане някоя история и пак не я повикат.
А утре е друг ден, с друг или същия бейски пиян и своенравен разсипник, а за Лотика същата грижа, за която трябва да полага усилия със засмяно лице, и същата работа, която изглежда винаги като лека и разюздана игра.
Изглежда неразбираемо и необяснимо как Лотика се справяше и устояваше всред тая претрупаност и разновидност на работата, която изпълваше деня и нощта й и изискваше от нея повече лукавство, отколкото една жена може да има, и повече сила, отколкото един мъж може да развие. Все пак тя успяваше да свърши всичко, без някога да се оплаче, без да обяснява някому нещо, без да говори някога в работата си за онова, което е свършила, или за другото, което я чака. И при всичко това при разпределянето на времето си тя всеки ден намира поне по един час за Али бей Пашич. Той е единственият човек, за когото в градчето смятат, че е успял да спечели благоволението на Лотика, истински и независимо от всякаква сметка. Но той е същевременно най-свитият и най-мълчаливият човек в градчето. Най-възрастен от четиримата братя Пашич, той не се ожени (в градчето мислеха, че и това е заради Лотика), не се залавяше с работа, нито участвуваше в обществения живот на градчето. Той не се напива и не скита със своите връстници. Всякога е в еднакво настроение, всякога благ, всякога сдържан към всички без разлика. Тих и свит, но не бяга нито от компании, нито от разговори и все пак никой не си спомня някое негово мнение, нито нейде се повтаря нещо, което той е казал. Доволен е от себе си и напълно доволен от начина, по който другите хора гледат на него. Сам няма нужда да бъде друг или да изглежда другояче и никой не очаква и не търси от него нещо друго. Той е един от ония хора, които носят своето достойнство като тежко и благородно звание, което изцяло запалва живота им; вродено, голямо, гордо благородство, което носи своето оправдание в себе си и което не може нито да се обясни, нито порицава, нито подражава.