Тук, след първи здрач, когато се разотидат семейните и работни хора, които идват да изпият своята „дажба“ и да поприказват с равните на себе си, няма и не може да има скандали, защото всеки пие, колкото желае и колкото може да плати, и всеки върши и говори, каквото му сърце иска. Защото тук не се иска от гостите да харчат и да се опиват, а да се държат като трезви. Накрая, ако някой мине всяка мярка, тук е тромавият и мълчалив Зарие, който със своето намръщено и зло лице обезоръжава и плаши и най-лудите пияници и скандалджии. Той ги усмирява със своята тежка ръка и дълбок глас:
— Хайде остави това! Откажи се от тая кьорава работа!
Но и в тая стара кръчма, гдето няма особени отделения, нито келнери, защото винаги прислужва някакво момче от Санджака в селско облекло, сега чудно се смесват новите навици със старите.
Насядали в най-отдалечените ъгли, мълчат известните и закоравели ракиджии. Те обичат мрака и тишината, гдето седят пред ракията като пред светиня, а мразят врявата и безпокойството. С изгорял стомах, възпален черен дроб, разстроени нерви, небръснати и отпуснати, равнодушни към всичко в света, непоносими сами на себе си, те седят така и пият и пиейки, очакват най-сетне в съзнанието им да пламне оная чаровна светлина, с която пиенето осиява ония, дето напълно му се отдават, заради която сладко се страда, пропада и умира и която за съжаление, с годините, се явява все по-рядко и сияе по-слабо.
По-разговорливи и по-шумни са начинаещите, най-много чорбаджийските синове, младежи в опасната възраст, дето правят първите стъпки по лошия път и плащат данъка, който всички плащат на порока на пиенето и мързела, кой за кратко, кой за по-дълго време. Но повечето от тях не остават дълго на тоя път, а се отвръщат от него, създават семейство и се предават на печалба и труд, на граждански живот с потиснати пороци и посредствени страсти. И само незначително малцинство прокълнати и предопределени продължават завинаги по тоя път и след като са избрали вместо живота алкохола, най-краткотрайната и най-измамна илюзия в тоя кратък и лъжовен живот, съществуват за него и изгарят в него, докато станат мрачни, тъпи и подпухнали като ония, дето седят на тъмно в ъглите.
Откак бяха настъпили тези нови времена на живот без дисциплина и зачитане, с по-оживена търговия и по-добри печалби, покрай Сумбо циганина, който със своята зурла придружаваше всички градски гуляи повече от тридесетина години, сега в кръчмата често идва и Франц Фурлан със своята хармоника. Той е мършав, червеникаворус човек със златна обица на дясното ухо, дърводелец по занаят, но страшно голям любител на музиката и виното. Обичат да го слушат войниците и чуждите работници.
Често се случва да дойде и гуслар, обикновено някакъв черногорец, постнически мършав, бедно облечен, но изправен и със светъл поглед, изгладнял, но стеснителен, горд, но очакващ милостиня. Той седи известно време в ъгъла, предизвикателно необщителен, не поръчва нищо, гледа пред себе си и се прави на невежа и равнодушен, но въпреки това се вижда, че има не такива мисли и намерения, каквито държанието му показва. В него невидимо се борят много противоположни и непримирими чувства и особено големината на онова, което носи в душата си, с бедността и слабостта на другото, което може да изрази и покаже на околните. Затова е всякога малко смутен и несигурен пред хората. Той гордо и търпеливо чака някой да поиска песен, па и тогава колебливо вади от торбата гусла, духа в нея, гледа лъкът да не е овлажнял, настройва струните и при всичко това иска очевидно да привлича по-малко внимание върху тия свои технически приготовления. Когато за пръв път мине с лъка по струните, чува се все още несигурен звук, пълен с грапавини като изровен път. Но щом мине няколко пъти така, той сам със затворена уста, през нос, почва тихо да придружава звука на гуслата и със своя глас да го допълва и изравнява. И когато двата гласа напълно се слеят в тъжен и равен звук, който тъче глухата основа на песента, тогава тоя бедняк се променя като чаровник; мъчителната стеснителност изчезва; всички негови вътрешни противоречия се примиряват и гаснат, всички външни мъчнотии се забравят. Гусларят изведнъж вдига глава като човек, който захвърля маската на скромността, защото няма нужда повече да крие кой е и какъв е, и неочаквано започва със силен глас, по-скоро извиква уводните стихове: