Гостите, които дотогава също са се правили, че не разбират нищо, изведнъж млъкват. При тия първи стихове, през всички редом, и през турци, и през християни, минава една и съща тръпка на неопределена жажда и желание за същата оная роса, която живее в песента, както и у всички тях без разлика. Но щом гусларят продължи тихичко:
и вдигайки завесата, със своите сравнения почне да изброява турски или сръбски истински блянове и съдби, които се крият зад образа на росата и босилека, чувствата на слушателите веднага се разделят и тръгват по противоположни пътища, в зависимост от това, кой какъв е, какво носи в себе си, желае и вярва. Но все пак по някакво неписано правило всички кротко слушат песента до края и търпеливи, и сдържани, с нищо не издават своите чувства; само гледат в чашката пред себе си, гдето по бляскавата повърхност на ракията съзират желаните победи, гледат боеве и юнаци, и слава, и блясък, каквито няма нийде в света.
Най-оживено е в кръчмата, когато се случи да се запият младите градски газди и газдински синове. Тогава имат работа и Сумбо, и Франц Фурлан, и Чоркан, и циганката Шаха.
Шаха е кривогледа циганка, дръзка мъжкарана, която пие с всекиго, който може да плаща, но никога не се напива. Без нея и без нейните смели шеги не може да се помисли нито един гуляй.
Хората, които се веселят с тях, се сменят, но Чоркан, Сумбо и Шаха са винаги едни и същи. Те живеят от песни, шеги и ракия. Тяхната работа е в чуждото безделие, печалбата в чуждото разсипничество, а техният истински живот през нощта, по-скоро през ония необичайни часове, когато здравите и щастливи хора спят, когато ракията и потисканите дотогава инстинкти създават необуздани и възвишени настроения и неочаквани възторзи, всякога същите, а сякаш винаги нови и ненадминати. Те са мълчаливи и платени свидетели, пред които всеки може да се покаже такъв, какъвто е, т.е. „кървав под кожата си“, и няма нужда отпосле нито да се кае, нито да се срамува; с тях и пред тях е допустимо всичко, което пред хората би било срамно, а в родната къща грешно и невъзможно. Под тяхно име и за тяхна сметка всичките тия имотни и угледни бащи и синове на добри семейства могат да бъдат за миг такива, каквито пред никого не биха посмели да се покажат, но каквито са в себе си, поне от време на време или с една част от своето същество. Жестоките могат да ги подлагат на присмех или на побои, страхливите — да ги псуват, щедрите — да ги даряват; суетните купуват техните ласкателства, мрачните и капризните — техните шеги и странности, развратниците — тяхната смелост и услуги. Те са вечната и непризната потреба на градските хора, чийто духовен живот е потиснат и извратен. Те са нещо като артисти в една среда, гдето изкуството е непознато. Такива мъже и жени, певци, шегаджии, чудаци и бъбривци има винаги в града. Когато един от тях остарее и умре, заменя го друг, защото покрай известните и прочутите растат и се развиват други, които ще скъсяват времето и ще веселят живота на новите поколения. Но много време ще мине, докато се появи такъв, какъвто е Салко Чоркан.
Когато след австрийската окупация в градчето дойде първият цирк, Чоркан се влюби в момичето, което играеше на въже, и заради него направи толкова много глупости и изстъпления, че бе затворен и бит с тояги, а чорбаджийските обесници, които го подлудяваха и насъскваха, платиха големи глоби.
Оттогава минаха много години, хората свикнаха с много неща и идването на чужди свирачи, пехливани и фокусници не будеше вече такава всеобща и заразителна възбуда, както първият цирк, но за любовта на Чоркан в акробатката още се говори.
Отдавна той се разсипва да служи денем на всички за всякаква работа, а нощем за разтуха и джумбуш при гуляите на газдите и бейовете. И то от поколение на поколение. Когато едните се изгърмят и оттеглят, оженят и мирясат, идват други, по-млади, които трябва да изкарат своето. Сега вече е изнурен и преждевременно остарял; много повече е в кръчмата, отколкото на работа, и живее не толкова от труд, колкото от милостиня и от чорбаджийско пиене и мезета.
През дъждовните есенни нощи хората тънат в досада, събрани в Зариевата кръчма. На една маса седят неколцина газди. Мисълта е бавна и все се върти около тъжни и неприятни неща; разговорът тежък, звучи празно и раздразнително; лицата студени, разсеяни и недоверчиви. И ракията не може да ги оживи и да повдигне настроението им. На пейката в ъгъла на кръчмата дреме Чоркан, притиснат от съня, влажната топлина и първата ракия; днес е измокрен до кости, носил е някакви вещи чак на Околища.