Тогава някой от мрачните гости на чорбаджийската маса споменава уж случайно девойката от цирка и някогашната нещастна любов на Чоркан. Всички поглеждат към ъгъла, но Чоркан е неподвижен и се прави, че продължава да дреме. Нека си говорят, каквото искат; той е решил твърдо, и то сутринта, в тежък махмурлук, да не отговаря на техните шишове и подигравки и да не допуска да си правят с него такива жестоки шеги, каквито правеха миналата нощ газдите в същата тая кръчма.
— Аз мисля, че те и сега си пишат — казва един.
— Виж го ти, развратникът, ще води писмено любов с една, а друга тук му седи до коляното — подхвърля друг.
Чоркан се сили да остане неподвижен, но тоя разговор за него го засяга и вълнува, сякаш слънцето го гъделичка по лицето; единственото му око иска насила да се отвори, а всички мускули се разтягат в щастлива усмивка. Не може да издържи неподвижността и мълчанието. Най-напред махва неохотно и равнодушно с ръка, а после все пак се обажда:
— Минало, минало е това.
— А, минало, така ли? Ей, хора, чуден злодеец е тоя Чоркан! Една вехне там из чуждата земя по него, а другата лудее тук. Минало онова, ще мине и това, ще дойде трето. Къде ще ти отиде душата, клетнико такъв, като ги въртиш така една след друга?
Чоркан е вече на крака и се приближава към тяхната маса. Забравил е и сън, и умора, и сутрешното си решение да не завързва разговор. С ръка на сърцето уверява газдите, че не е виновен, че не е точно такъв любовник и прелъстител, за какъвто го представят. Дрехите му са още влажни, лицето и мокро, и мръсно, защото неговият евтин червен фес пуска боя, но залято с усмивка на блаженство. Той сяда при масата на газдите.
— Ром за Чоркан — вика Санто Папо, пълен и жизнерадостен евреин, син на Менто и внук на Мордо Папо, виден търговец на желязо.
Защото Чоркан напоследък пие, когато може, ром вместо ракия. Това ново питие е сякаш направено за такива като него; по-силно, по-бързо действува и приятно, по-другояче от ракията. Идва в малки бутилки от два децилитра, на етикета му има рисунка на млада мулатка със сочна уста и огнени очи, с широка сламена шапка на главата, с големи златни обици на ушите, а под нея червен надпис: „Jamaica“. (Тая екзотика за босненците в последния стадий на алкохолизма, непосредствено преди делириума, се фабрикува в Славонски Брод от фирмата Eisler Sirowatka & Comp). Когато види рисунката на мулатката, Чоркан вече усеща огъня и миризмата на новото питие и веднага си помисля, че ако бе умрял само преди една година, не би знаял за това земно благо. „А колко такива хубости има по света!“ Разнежва се при тая мисъл и затова винаги остава няколко мига замислен, след като отвори бутилката с рома. Но след насладата от тия мисли идва сладостта от самото питие.
И сега той държи тънката бутилка пред лицето си, сякаш нечуто й говори гальовни думи. А оня, който е започнал и успява да го вмъкне в разговора, го пита строго:
— Какво мислиш ти, клетнико, за оная девойка; ще я вземаш ли, или ще си играеш и с нея като с останалите?
Думата е за някоя си Паша от Душче. Тя е най-хубавата девойка в града, сираче без баща, бродирачка, каквато е и майка й.
На многобройните теферичи и гуляи през миналото лято момците много говориха и пяха за Паша и за нейната недостъпна красота. Постепенно и незабелязано край тях се палеше и Чоркан, без и сам да знае защо и как. Така почнаха да се шегуват с него. Един петъчен ден го заведоха на ашикуване в махалата, гдето зад вратите и решетките на прозорците можеше да се чуе приглушеното кикотене и шепот на невидими момичета. От един двор, в който била и Паша с другарки, хвърлиха пред Чоркан стрък вратика. Той спря смутен, за да не настъпи цветето, но не посмя да го вдигне. Младежите, които го водеха, взеха да го тупат по раменете и да му честитят, че между всички тях Паша е избрала тъкмо него и уж му оказала такова внимание, каквото още никой от тях не бил получил.
Тая нощ пиха до зори под орехите на Мезалин край реката. Чоркан седеше при огъня, отпуснат и тържествен, ту унесен и пеещ, ту загрижен и замислен. Тая нощ не го оставиха да прислужва, нито да работи около кафето и яденето.
— Знаеш ли, клетнико, какво казва един стрък вратика, хвърлен от момински ръце? — рече му един от тях. — Казва, че Паша ти съобщава: „Аз вехна по тебе като тоя откъснат лист, а ти нито ме искаш за себе си, нито ме даваш на друг“. Това казва.
И всички му говорят за Паша, бяла, скромна, единствена дъщеря, която се вие като зряла лоза през зида на градината и очаква ръката, която ще я обере. А тоя, когото чака, е той, Чоркан.