Газдите уж се сърдят и гласно се вайкат: отде на него да хвърли око? Други го защищават. А Чоркан пие. Ту вярва в това чудо, ту го отхвърля като невъзможно. В разговора се брани от шегите на газдите, доказва им, че това не е за него, че е сиромах, остарял и грозен, ала в мигове на мълчание сам мечтае за Паша, за нейната красота и щастието, което тя носи, все едно дали е възможно, или не. А в тая величествена лятна нощ, която ракията, песента и пламналият на тревата огън правят безкрайна, всичко е възможно; нищо не е действително, но нищо не е невероятно, нито напълно изключено. Газдите се подиграват и му се присмиват, той знае това; господата не могат да живеят без смях, трябва някого да позакачват и да си правят джумбуш с някого, винаги е било така, така е и сега. Но ако всичко това е шега, не е шега неговият блян за дивната жена и непостижимата любов, за която винаги е мечтал и днес мечтае, не са шега песните, в които любовта е също така действителна и недействителна и жената също така близка и непостижима, както в неговите мечти. За газдите всичко, дори и това, е шега, но за него е истина и светиня, която открай време носи в себе си и която съществува действително и несъмнено, и то независимо от забавленията на газдите, от пиенето и песните, независимо от всичко, дори и от самата Паша.
Всичко това той знае добре и пак лесно забравя. Защото душата му се топи и разумът се разлива като вода.
Така Чоркан, три години след своята голяма любов и скандала с швабката, която играеше на въжето, попадна в нова мощна магия на любовта и така безделните и богати хора намериха нова игра, достатъчно и жестока, и възбудителна, за да ги разсмива с месеци и години.
Това беше по средата на лятото. Мина есента и настъпи зимата, а играта с Чоркановата любов към хубавата Паша изпълва вечерите и прави по-кратки дните на хората от чаршията. Не наричат Чоркана другояче, а само младоженец и любовник. През деня, когато махмурлия и неотспал, върши дребни и тежки неща по дюкяните, услужва и разнася вещи. Чоркан се и чуди, и сърди, че го наричат така, и само повдига рамене, но щом падне нощ, запалят се лампите в Зариевата кръчма и някой извика: „Ром за Чоркан“, а друг запее тихо — и сякаш случайно:
тогава всичко се променя. Няма вече тежести, нито повдигане на рамене, няма го градчето, нито кръчмата, нито самия Чоркан такъв, какъвто е, премръзнал, небръснат, увит в парцали и остатъци от чуждо облекло. Има само някакъв висок балкон, светнал от залеза на слънцето, с лоза и девойка, която гледа и чака оня, комуто ще хвърли стрък вратика. Има наистина и гръмък смях около него и всякакви забележки и груби шеги, но всичко това е далече като в мъгла, а оня, който пее, е съвсем близо до него, до ухото му:
И той се грее на това слънце, което е залязло, както никога не се е греял на истинското, дето всекидневно изгрява и залязва над градчето.
— Ром за Чоркан?
Така минаваха зимните нощи. Към края на тая зима стана и Пашината сватба. Бедната бродирачка от Душче, със своята красота и непълните си деветнайсет години, отиде за хаджи Омер от Град, богат и виден човек на петдесет и пет години, и то като втора жена.
Хаджи Омер е вече над трийсет години женен. Жена му е от видно семейство, прочута със своята похватност и ум. Техните имоти зад Град са цяла махала, напредваща и пълна с всичко. Имат солидни дюкяни в града и големи доходи. И всичко това не е толкова заслуга на тихия и неподвижен хаджи Омер, който само два пъти дневно минава на кон от Град до чаршията и обратно, колкото на подвижната и умна, винаги засмяна хаджи Омеровица. За всички турски жени в градчето и околността нейното мнение е главна мярка и последна дума по много въпроси.
Това семейство е във всичко най-видно и най-добро, но тия двама вече остарели хора нямат деца. Надеждата ги крепеше дълго. Хаджи Омер ходи и на Каябето, жена му даряваше бедни хора и текета, годините минаваха, всичко у тях растеше и напредваше, но за главното нямаше благословия. Мъдро и достойно понасяха своята зла съдба и хаджи Омер, и неговата умна ханъма, ала надежда за рожба вече не можеше да има. Жената беше в четирийсет и петата си година.
Въпросът беше за голямото наследство, което щеше да остави хаджи Омер. С това се занимаваха не само многобройните негови и на жена му роднини, но и почти целият град. Едни искаха тоя брак да остане докрай без деца, а други пък смятаха, че е жалко такъв човек да умре без наследници и някакви роднини да разделят и раздърпат имота му, и затова го предумваха да вземе друга, по-млада жена, докато е още време и докато има изгледи за потомство. По този въпрос градските турци се деляха на два лагера. Разреши го самата жена на хаджи Омер, бездетната. Открито, решително и искрено, както правеше всичко, тя каза на своя нерешителен мъж: