Докато е трезвен, Чоркан се брани; и вярва, и не вярва всичко, което му се говори; повече не вярва, отколкото вярва. По-право, докато е трезвен, не вярва нищо, но щом е пиян, държи се, като че вярва. Защото, когато го грабне алкохолът, вече не пита кое е истина и кое шега и лъжа. Истина е, че след втората бутилка ром усеща ароматния вятър оттам, от далечната непостижима Бруса, и вижда, добре вижда нейните зелени градини и бели постройки. Истина е, че той е излъган, нещастен от рождение във всичко — в семейството, в богатството, в любовта; и му е сторено зло, толкова зло, че и бог, и хората са негови длъжници. Знае се, че той не е това, което изглежда и какъвто го смятат хората. И с всяка чаша все повече го измъчва нуждата да каже това на хората край себе си, макар и сам да чувствува колко е трудно да се доказва една истина, която е за него ясна и очевидна, но против която говори всичко в него и около него. Но все пак, още след първата чаша ром, той го обяснява на всекиго, по цяла нощ, с прекъсвани думи, гротескни движения, през пияни сълзи. И колкото повече и по-живо обяснява, толкова повече всички край него се смеят и шегуват. Смеят се толкова и така сладко, че слабините им се повдигат, а челюстите им пукат от тоя смях, който е заразителен, неутолим и по-сладък от всякакво ядене и пиене. В смеха забравят досадата на зимната нощ и заедно с Чоркан сами пият без мярка.
— Убий се — казва му Мех ага Сарач, който със своя студен и привидно сериозен начин умее най-добре да предизвика и дразни Чоркан. — Щом не си бил кадърен да вземеш Паша от оня дъртак хаджи Омер, Тогава не трябва да живееш. Убий се, Чоркане, това е моят съвет.
— Ех, „убий се, убий се“ — вайка се Чоркан. — Мислиш ли, че не съм мислил за това? Сто пъти съм тръгвал да скоча от капията в Дрина и сто пъти нещо ме е връщало.
— Какво те е връщало? Страх те е връщал. Пълни гащи, Чоркане!
— А, не! Не е страх, бога ми не е страх.
В общия хохот и смях Чоркан скача, удря се в гърдите, отчупва парченце от хляба, който е пред него, и го поднася до лицето на неподвижния и студен Мех ага.
— Виждаш ли това? Кълна се в тоя хляб и благодат, не е страх, а…
Тук изведнъж някой запява, тънко и неочаквано:
И всички подхващат песента и заглушават Мех ага, който вика към Чоркан:
— У-бий — се!
И така пеейки, сами изпадат в унеса, в който са искали да въвлекат тоя клетник, докато накрая всичко не се превърне в съвсем безумно пиянство.
Една февруарска нощ осъмнаха така, като вилнееха заедно със своята жертва Чоркан, сами също жертва на своето буйство. Беше вече съмнало, когато всички заедно излязоха от кръчмата и както бяха разгорещени, бесни и с набъбнали жили от пиенето, отидоха на моста, който беше почти пуст и покрит с поледица.
С голяма врява и гръмки смехове, без да обръщат внимание на редките ранни минувачи, те се обзалагаха кой ще смее да мине през моста, но по тясната каменна ограда, блеснала от тънкия лед.
— Чоркан смее! — викна един от пияниците.
— Не смее. Какъв ти Чоркан?
— Кой не смее? Аз? Смея, клетнико, това, което жив човек не смее — викаше Чоркан, като се биеше силно в гърдите.
— Не смееш! Ха де, ако ти стиска!
— Смея, валахи!
— Смее Чоркан! Смее!
— Не смее! Лъже!
Така се надвикваха и перчеха пияните хора, макар че дори на тоя широк мост едва се държаха на крака, защото всички се клатушкаха, залитаха и се хващаха един за друг.
Даже не забелязаха кога Чоркан се изкачи на каменната ограда. Изведнъж видяха, че се носи над тях и както е пиян и отпуснат, се мъчи да се задържи и да крачи по плочите на зида.
Каменната ограда е широка всичко три педи. Чоркан се навежда ту надясно, ту наляво. Наляво е мостът и на моста, под краката му, група пияни хора, които крачка по крачка го придружават и му подвикват някакви думи, но той едва ги долавя, и то като неразбираем шум. А вдясно е празно и в тая празнина, долу някъде дълбоко, шуми невидимата река; от нея блика гъста пара и като бял дим се издига в студеното утро.
Редките минувачи спираха и уплашени, с разширени очи, гледаха пияния човек, който вместо по моста, върви по неговата тясна и хлъзгава ограда, надвесен над дълбочината, махайки отчаяно с ръце, за да запази равновесие. Някои от пияната група, малко по-трезви и по-спокойни, също застанаха като събудени и бледи от страх наблюдаваха опасната игра. Другите, без да схващат опасността, вървяха край оградата и със своите викове придружаваха пияния човек, който с клатушкане и залитане подскачаше над пропастта.