В това опасно положение Чоркан изведнъж се открои над всички и сега бе като някакво исполинско чудовище високо над тях. Първите му крачки бяха предпазливи и тромави. Тежките му кундури всеки миг се плъзгаха по плочите, покрити с поледица. Струваше му се, че краката бягат изпод него и пропастта непреодолимо го привлича, че може да се катурне и да падне, че вече пада. Но това неестествено положение и близостта на голямата опасност му даваха нови сили и непозната дотогава мощ. Борейки се да запази равновесие, той все по-живо подскачаше и все повече се кършеше в кръста и коленете. Вместо да крачи, без сам да знае как, той почна да подскача ситно, безгрижно, сякаш бе на широка зелена поляна, а не върху тесния ръб и поледицата. И неочаквано стана лек и сръчен, както става човек понякога в сънищата. Тромавото му и изнурено тяло сега бе без тежест. Пияният Чоркан подскачаше и се рееше над пропастта като крилат. Чувствуваше се, че по неговото тяло, заедно с музиката, на която играе, тече радостна сила, която дава сигурност и равновесие. Играта го водеше там, където неговото ходене никога не би го завело. И без да мисли вече за опасността и възможността да падне, тупаше от крак на крак и пееше с разперени ръце, сякаш сам си съпровождаше с тамбура:
— Тиридам, тиридам, тиридиридиридиридиридиримда, тиридам… Хей, хей… хейхей!
Пее Чоркан и сам си дава такт, под който сигурно и с подскачане преминава тоя опасен път. Свива крака в коленете, а главата си обръща ту наляво, ту надясно.
— Тиридам, тиридам, хейхей!
В това невиждано и опасно положение, издигнат над всички, той вече не е оня веселяк Чоркан от чаршията и кръчмата; и това под него не е хлъзгавата и тясна каменна ограда на познатия мост, на която хиляди пъти е дъвкал своя сомун, и мислейки за сладката смърт във вълните, е заспивал в сянката на капията. Не, това е далечното и неосъществимо пътуване, за което всяка вечер му говорят в кръчмата с груби закачки и подигравки и на което сега, ето, най-после е тръгнал. Това е оная светла и желана пътека на великите подвизи, а там, на нейния далечен край, там е царският град Бруса с истинското богатство и законното наследство, а там нейде е и залязлото слънце, и хубавата Паша с мъжкото дете, неговата жена и неговият син.
Така, играейки в екстаз, премина и оная издадена част на оградата, която обкръжава софата, а след това и другата половина на моста. Когато стигна до края, скочи на пътя и погледна смутено наоколо си, учуден, че всичко е свършило пак на твърдия и добре познат вишеградски път. Тия, които дотогава го следяха с окуражителни викове и шеги, веднага го посрещнаха. Притичаха и ония, които бяха спрели от страх. Почнаха да го прегръщат, да го потупват по раменете и по избелелия фес. Всички викаха в един глас:
— Аферим, Чоркане, пиле соколово!
— Аферим, газийо!
— Ром за Чоркан! — дереше се Санто Папо с прегракнал глас, с шпаньолски изговор, като мислеше, че е в кръчмата, и разперваше ръце, сякаш го разпъват.
В цялата тая блъсканица и врява някой предложи да не се разделят и да не се разотиват по къщите, а да продължат пиенето в чест на Чоркановия подвиг.
Децата, които тогава бяха на осем или девет години и сутринта бързаха по замръзналия мост към своето отдалечено училище, спираха и гледаха необикновеното зрелище. От учудване малките им уста бяха отворени и от тях се виеше бяла пара. Така дребни, омотани, с плочи и книги под мишница, те не можеха да разберат тая игра на възрастните хора, но за цял живот, заедно с линията на техния роден мост, в очите им остана образът на добре познатия Чоркан, който, преобразен и лек, подскачайки смело и радостно, като носен от магия, ходи там, гдето е забранено и гдето никой не минава.
XVI
Минаха двайсетина години, откак първата жълто боядисана австрийска кола мина през моста. Двайсет години под окупация — това е дълъг низ дни и месеци. Всеки ден и всеки месец, взет сам за себе си, изглежда несигурен и временен, но всички заедно образуват относително най-дългия период на мир и материален напредък, който градчето някога е запомнило, главен дял от живота на онова поколение, което в момента на окупацията встъпваше в годините на пълнолетието.
Това бяха години на привидно благоденствие и сигурни, макар и малки доходи, когато майките, като говореха за своите синове, прибавяха: „Да е жив и здрав, и бог да му дава лек хляб!“; когато и жената на високия Ферхат, вечния сиромах, който палеше общинските фенери по улиците и получаваше за това двайсет форинта месечно, казваше с гордост: „Шукюр на милия бог, че и моят Ферхат е айлъкчия“.