Така течаха и последните години на XIX век, години без вълнения и големи събития, както тече тихата и разлята река пред непознато устие. Ако се съди по тях, изглеждаше, че липсват трагични акценти в живота на европейските народи, пък и в градчето при моста. А доколкото понякога се явяваха нейде по света, те или не стигаха до нас, или бяха далечни и неразбираеми за нас.
Така един летен ден, след толкова време, на капията пак ненадейно се появи бяло служебно обявление. Беше кратко, тоя път обградено с дебела черна рамка, и съобщаваше, че нейно величество императрица Елисавета е загинала в Женева като жертва на отвратителен атентат от ръката на италианския анархист Лукиани. По-нататък обявлението изразяваше погнусата и дълбоката скръб на всички народи от великата Австроунгарска монархия и ги призоваваше да се сплотят още по-силно във верноподаническа вярност към престола и по тоя начин да бъдат най-добрата утеха за владетеля, когото съдбата бе засегнала така жестоко.
Афишът беше залепен под бялата плоча с надписа, както някога възванието на генерал Филипович за окупацията на страната, и хората го четяха с вълнение, защото ставаше дума за императрица и жена, но без истинско разбиране и по-дълбоко съчувствие.
Няколко вечери на капията нямаше песни, нито шумно веселие, защото властта бе наредила така.
В градчето имаше само един човек, когото тая вест тежко засягаше. Това бе Пиетро Сола, единственият италианец в града, предприемач и зидар, каменоделец и художник; накратко — майстор и голям специалист за всичко в нашето градче. Перо, както го наричаха всички, бе дошъл още при окупацията, беше се настанил тук и се бе оженил за някоя си Стана, бедно момиче с не толкова добро име. Тя беше червеникаворуса, снажна, два пъти по-едра от него и минаваше за жена с остър език и тежка ръка, с която е по-добре човек да не се впуска в свада. А майстор Перо бе дребен, приведен, добродушен човек, със сини кротки очи и увиснали мустаци. Хубаво работеше и добре печелеше. С време стана истински вишеградчанин, само езика и изговора не можа да овладее, както и Лотика. Поради неговите златни ръце и добър характер всички в градчето го обичаха, а неговата атлетически снажна жена го водеше през живота строго и майчински, като дете.
Когато на връщане от работа, посивял от каменен прах и оцапан с боя, майстор Перо прочете обявлението на капията, той нахлузи шапката на очите си и нервно стисна тънката лула, която всякога държеше между зъбите си. И щом срещнеше някого от по-видните и сериозни хора, доказваше, че той, макар и италианец, няма нищо общо с тоя Лукиани и неговото отвратително злодеяние. Хората го слушаха, успокояваха го и го уверяваха, че са убедени в това, че те впрочем никога не са помисляли такова нещо за него, но той продължаваше да обяснява на всекиго, когото види, че го е срам, дето живее, че и пиле не е заклал, камо ли да убие човек, и то една жена и такава знатна личност. Най-после тая негова боязън се превърна в истинска мания. Гражданите почнаха да се подсмиват на майстор Перовата грижа и усърдие и на неговите излишни уверения, че няма връзка с убийците и анархистите. А градските момчета веднага изнамериха жестока игра. Скрити зад някоя ограда, те викаха след майстор Перо: „Лукиани!“ Клетият човек се бранеше от тия викове като от невидими оси, нахлузваше шапката над очите си и тичаше в къщи да си излее мъката и се наплаче на широкия скут на своята жена.
— Срам ме е, срам ме е — хълцаше дребният човек, — в очи никого не смея да погледна.
— Хайде, глупако, от какво те е срам? Загдето италианец е убил царицата? Нека се срамува италианският крал! А ти кой си и какъв си да се срамуваш?
— Ето, срамувам се, че съм жив — оплакваше се майстор Перо на жена си, която го разтърсваше и се мъчеше да му влее сила и решителност и да го научи как да минава през чаршията свободно, с вдигната глава, без да навежда поглед пред никого.
По това време на капията седяха по-възрастните хора и с безразлични лица и наведени очи слушаха вестникарските известия за подробностите по убийството на австрийската императрица. Тия новини бяха само повод за общи разговори върху съдбата на коронованите глави и великите хора. В един кръг от видни, любопитни и неуки чаршийски турци вишеградският мюдерис Хюсеин ефенди обяснява какво са и кои са тия анархисти.